Гледката направо спираше дъха. Имението беше разположено в началото на долина, започваща от брега на езерото. Приличаше на някакво вълшебно място от детските приказки. Всяка сграда беше с перфектен дизайн и цвят. Централната постройка беше от камък, древен палат на хълм над езерото. Надолу имаше терасирани градини и други сгради, високи по два-три етажа. Имението си беше направо като село, общност от слуги и войници, лоялни на Джингу. Беше впечатляващо. Мара изпита моментна завист, че кръвният й враг живее в такъв разкош. Ветрецът от езерото осигуряваше прохлада и в най-жежките месеци, а флотилията оранжеви лодки се грижеше лордът винаги да разполага с прясна риба на трапезата си.
След това осъзна още нещо. Долината беше като гърло на шише, лесна за защита и отцепване. Подобно на отровното растение, което примамваше насекоми със сладникава миризма, тази долина не позволяваше никакъв шанс за незабелязано бягство.
Папевайо също забеляза това и нареди на войниците си да се приготвят, защото се приближаваше баржа със стрелци на Минванаби, командвани от Патрулен водач.
— Кой навлиза в земите на Минванаби? — чу се вик.
— Лейди Акома — отвърна Папевайо.
Офицерът ги поздрави.
— Преминете, лейди Акома.
Накоя посочи три подобни баржи и изсумтя:
— Разположили са стрелци из цялото езеро.
Очевидно нямаше път за бягство от дома на Минванаби. Оставаше им победа — или смърт.
Имението на Минванаби се оказа още по-красиво отблизо. Всички сгради бяха боядисани изящно, като преобладаваха пастелните тонове, за разлика от обичайното бяло. От гредите висяха шарени вимпели и пъстри фенери, поклащащи се от ветреца. Из въздуха се носеше лек звън. Чакълените пътечки между сградите бяха оградени с цветни лехи. Мара си помисли, че градините в двора ще са по-хубави от всичко, което е виждала.
Гребците на Акома прибраха веслата и подхвърлиха въжета на работниците по кея, където вече се бе събрала официална група посрещачи. Начело беше Десио, най-големият син на Минванаби; носеше оранжево-черна шапка, показваща ранга му на наследник.
Слуги с ливреи хванаха въжетата и баржата пристана леко. Стражата на Минванаби застана мирно, а Десио тръгна към носилката на Мара, докато робите я сваляха, и кимна в имитация на поклон, който граничеше с обида.
— Лейди Акома, приветствам те от името на баща си на нашите празненства в чест на Военачалника.
Мара пък не отвори докрай завеските на носилката. Огледа Десио и след като не видя много интелект в очите му, отвърна със същото небрежно кимване.
За миг наследникът се стъписа, но бе принуден да признае по-висшия й социален статус и попита:
— Как си, лейди Мара?
— Добре съм, Десио — отвърна тя спокойно. — Акома се радват да почетат лорд Алмечо. Кажи на баща си, че приемам гостоприемството му.
Десио вирна брадичка. Беше твърде горд, за да понесе подигравките на жена, която изглеждаше почти като дете.
— Приветственият пир ще започне един час след пладне. Слугите ще ви покажат покоите.
— Слугите ли пазят честта на Минванаби? — Мара се усмихна многозначително. — Трябва да запомня това, когато дойде време да поздравя лорд баща ти.
Десио почервеня. Един Патрулен водач пристъпи напред, за да сложи край на неловката ситуация.
— Милейди, ако позволите, ще заведа войниците ви до отредената им казарма.
— Не позволявам! — Мара се обърна към Десио. — По традиция ми е позволено да имам петдесет войници, които да се грижат за личната ми безопасност. Ако баща ти има други намерения, ще си тръгна веднага, а той да обяснява отсъствието ми на Военачалника. Предполагам, че при такива условия не само Акома ще си тръгне.
— Твърде много фамилии дойдоха да почетат Военачалника. — Десио се помъчи да прикрие злобната си усмивка, но не успя.
— Ако пуснем охраната на всички благородници, имението ще заприлича на военен лагер. А Алмечо обича спокойствието. За да уважим желанието му, всички войници ще останат при главния ни гарнизон в началото на долината. Без изключения. С всички се отнасяме еднакво.
— Значи баща ти залага честта си като гаранция — намеси се без колебание Накоя.
Десио наклони глава.
— Очевидно. — За да склони гостите си на подобен компромис, домакинът трябваше да гарантира безопасността им с личната си чест. Ако нещо сполетеше някой от тях, лорд Джингу можеше да изкупи срама само с цената на собствения си живот. Наследникът на Минванаби се обърна към един слуга. — Покажи стаите, които сме подготвили за лейди Акома, Първата съветничка, две прислужници и личния й телохранител.