Не задълба в очевидното. Отсъствието на могъщата фамилия беше от политическа значимост. Клетвата на Текума да защитава Акома заради Аяки нямаше да се изпълни, освен ако не присъстваше той или наследникът му. Без протекцията на Анасати Мара разполагаше само с петдесет воини, които бяха разквартирувани извън обсега й. Студенината на Течталт доби ново значение. Може би обидата на Бунтокапи срещу Военачалника бе навредила на Анасати повече отколкото Мара очакваше. Опасността се увеличаваше пропорционално. Лорд Минванаби можеше да реши, че е достатъчно силен да унищожи Акома и да спечели войната с Текума, който щеше да прати армия да защити титлата на Аяки.
— Не трябваше да приемаш поканата — прошепна Накоя.
Мара махна отривисто. Фактът, че двете фамилии бяха в опасност, не можеше да намали решимостта й. Щеше да оцелее и да обърне загубата в победа, ако съдбата й дадеше шанс. Но отсъствието на съюзник, на когото разчиташе, я притесни достатъчно и тя не забеляза късната поява на Теани, която гледаше самодоволно към нея. Лейди Акома не можа да стане от масата достатъчно бързо, за да избегне лорд Екамчи, който се надвеси над нея.
— Добър ден, лейди Акома. Изненадан съм, че не си довела новите си воини чо-джа да се грижат за безопасността ти.
Мара се поклони сковано, но отвърна спокойно на дързостта на дебелия мъж.
— Здравето ми е отлично, лорд Екамчи. И нямам нужда от защита, когато Папевайо е до мен.
Лорд Екамчи се намръщи, защото добре си спомняше куража и дързостта на Първия ударен водач на Акома. Въпреки това не се махна, което подсказа на Мара, че знае за някаква промяна в съюзите, която не й бе известна. Реши да действа като баща си и зачекна дръзко темата, преди да й бъде поднесена в по-неприятен момент.
— Не сте ли говорили скоро с Текума от Анасати?
— А! — Лорд Екамчи се сепна, но очите му просветнаха триумфално. — Трябва да ви кажа със съжаление, че нашият домакин, лорд Минванаби, не е поканил Текума Анасати. Не иска да припомня на Военачалника за неприятната обида, нанесена от сина, който се ожени за Акома.
— Бунтокапи умря с чест — отвърна горчиво Мара. — Вие се унижавате, като говорите лошо за мъртвите. — Думите й бяха предупреждение и предизвикателство за честта на Екамчи.
Лордът, който я бе обидил, се оттегли, но не пропусна една последна нападка.
— Знам, че Текума нямаше да дойде дори да бе поканен. Чух, че е зает. Най-богатия му търговски керван бил нападнат и избит до крак. Загубил е стоката и двеста войници. — Лорд Екамчи се усмихна, защото й двамата знаеха, че подобно клане не може да бъде дело на разбойници. Някой могъщ дом бе нападнал дръзко Анасати. От всичките само един имаше кръвна вражда с Акома, които бяха привлекли Текума в колеблив съюз.
— Моли боговете за здравето на сина си — присмя й се лорд Екамчи.
И се махна, а Мара изтърва шанса си да му отвърне. Фактът, че толкова дребен лорд си бе позволил да я обиди, бе ужасен. Това означаваше, че дори най-жалките й врагове вече я смятат за мъртва.
15.
Пристигане
Военачалникът се появи.
Дойде посрещнат от фанфари, бялата му обшита със злато роба блестеше на слънцето. В пълен контраст с него бяха двамата облечени в черно магьосници зад гърба му. Щом ги видяха, гостите мигновено млъкнаха. Дори лорд Минванаби се поколеба, преди да поздрави човека, който бе втори по власт след императора. Джингу пристъпи и се поклони сдържано и почтително вместо с обичайното високомерие. Присъствието на облечените в черно Велики често имаше такъв ефект сред хората. Характерите на магьосниците бяха неразгадаеми, могъществото им — неоспоримо. Законите не важаха за тях и единствената им цел бе да служат на Империята. Това, че Алмечо бе довел двама на празненството, засягаше всички гости. Никой заговор не можеше да бъде сигурен, нито един съюз — напълно искрен при наличието на непредсказуемата магия. Някои смятаха, че Алмечо е спечелил неколцина от магьосниците за каузата си, а други, че всъщност цялата му политика се диктува от Великите.
Мара наблюдаваше поздравленията от мястото си в ъгъла. Донякъде беше облекчена да види Великите, защото вниманието на гостите щеше да се отклони от нея поне за малко. Беше й писнало да се оправя със заяжданията на останалите и постоянното повтаряне на лорд Екамчи, че Текума отсъства. Великите щяха да хвърлят дълга сянка върху всичките интриги. Те можеха да прилагат изкуството си и думата им беше закон. Можеха да унищожат Джингу в собствената му къща, ако решаха, че е заплаха за Империята, а Десио само щеше да се поклони и да отвърне заучено: „Ваша воля, Велики“.