Но по традиция магьосниците се разграничаваха от Играта на Съвета. Явно бяха тук по друга работа. Мара се усмихна. Резултатът от пристигането им беше двустранен: враговете й имаха други грижи, но пък Джингу можеше да й навреди по-лесно, докато вниманието на останалите бе отвлечено.
Започна да претегля възможностите, а фамилиите се подредиха по ранг, за да поднесат почитанията си. Мара и Накоя трябваше да напуснат ъгъла скоро, защото Акома бяха веднага след Петте велики фамилии. Въпреки това тя се забави, докато Кеда и Тонмаргу се събираха пред нея. След като мина и лорд Ксакатекас, Мара започна да си пробива път през тълпата.
— Бавно — посъветва я Накоя. Останалите фамилии се движеха на групи, със синове, снахи, братовчеди, всеки със собствена почетна стража. Нейната свита се състоеше само от Първата съветничка и Папевайо. Останалите лордове не забелязваха присъствието й, докато не минеше край тях, защото могъщите рядко се движеха без фанфари. Мара често успяваше да чуе части от разговорите им и да улови тенденциите, преди да я забележат. Повечето клюкарстващи бяха сигурни, че това са двамата Велики, които бяха спечелили подкрепата на Събранието за кампанията на Алмечо на варварския свят. Още неколцина магьосници се движеха често в неговата компания и си бяха спечелили прозвището Пионките на Военачалника. Лицата им бяха закрити от качулки и не беше лесно да се разпознаят. Но ако това бяха Ергоран и брат му Елгахар, не малко кроежи можеше да претърпят неуспех.
Ксакатекас започнаха поклоните, а Мара кимна, на Накоя и пристъпи към подиума. Камацу Шинцаваи и синът му се наредиха зад нея, докато се изкачваше. Ксакатекас приключиха и тя се озова лице в лице с Алмечо и домакина, Джингу от Минванаби.
Великите стояха отстрани, защото уникалният им статус ги отделяше от приветствената церемония. Мара се поклони, метна бързо поглед към единия и разпозна гърбавия нос и тънките устни на Ергоран под качулката. Военачалникът хвана ръката й, докато се изправяше, и отвърна на официалния поздрав със саркастична усмивка. Явно не бе забравил последната им среща, когато тя бе повторила послушно думите на Бунтокапи за обора на нийдрите. Етикетът не му позволяваше да зачекне тази тема, защото самоубийството на Бунтокапи бе измило срама от името на Акома, но това не му пречеше да й причини малко социален дискомфорт.
— Лейди Мара, каква неочаквана радост. Щастлив съм, че си не по-малко смела от баща си, да дойдеш в това гнездо на рели. — Продължаваше да държи ръката й и да я гали покровителствено, докато се обръщаше към Джингу Минванаби. Домакинът потисна гнева си, притеснен от забележката не по-малко от Мара. — Джингу, нали няма да ми разваляш рождения ден с кръвопролития?
Лорд Минванаби се изчерви и започна да отрича, но Алмечо го прекъсна и се обърна към Мара.
— Гледай телохранителят ти да спи леко, лейди. Джингу знае, че ако не те убие както трябва, ще ме ядоса. — Погледна пак домакина. — Да не споменавам, че е дал гаранции и няма да е много умно да те елиминира, ако трябва след това да плати с живота си, нали?
Военачалникът се засмя. Мара осъзна, че Великата игра наистина е само игра за този мъж. Ако Джингу успееше да я убие така, че да може да отрече публично, Военачалникът нямаше да му търси отговорност, а дори щеше да го аплодира за хитростта. Ако пък Джингу се провалеше, Алмечо щеше да се забавлява истински. Мара започна да се поти и затрепери въпреки усилията си да запази самоконтрол. Зад гърба й синът на Шинцаваи прошепна нещо на баща си. Алмечо присви очи. Явно Мара бе започнала да пребледнява, защото той стисна ръката й.
— Не се тревожи, малко пиленце. Джингу може да ни изненада и да се държи прилично. — Усмихна се широко. — Към момента имаш дори малки шансове да си тръгнеш оттук жива.
Не даваше признаци, че ще я пусне, но преди да продължи да я тормози, се чу учтив глас.
— Милорд Алмечо… — Камацу Шинцаваи се намеси в разговора. Бившият Военен водач на клана Канацаваи беше кален в дългогодишните интриги и смени темата с финес, непостижим за мнозина. — Преди малко лейди Мара посочи, че не можах да ви запозная с по-младия си син на сватбата й.
Вниманието на Алмечо бе отвлечено за миг и Мара измъкна пръстите си. Отстъпи леко вляво и Камацу мигновено зае мястото й. Военачалникът нямаше избор и трябваше да обърне внимание на лорда пред себе си. Красивият младеж застана до баща си. Камацу продължи с усмивка: