Мара се замисли над думите й. Чочата бавно изстиваше на масата. За разлика от преди, Мара добре осъзнаваше новите си отговорности и разбираше, че не може просто да прескача неприятните теми. Въпреки че бузите й бяха още детски гладки и бродираната роба й бе твърде голяма, тя се стегна с решителността на владетел.
— Лорд Минванаби може да ме мисли за газен, но на тревопасното животинче му поникнаха кучешки зъби. Извикай Кейоке и Папевайо.
Накоя кимна на малкото момче до вратата — бе избрано заради бързината си — и то веднага хукна да предаде заповедта.
Воините се появиха почти мигновено, защото очакваха да бъдат призовани. Кейоке носеше парадния си шлем и перата, показващи ранга му, забърсаха горния праг, когато влезе. Папевайо го последва, гологлав, почти толкова висок и без шлем. Движеше се със същата сила и пъргавина, които му бяха позволили да се справи с убиеца. Лицето и поведението му не издаваха никаква загриженост за нерешената му съдба. Гордото държане и още по-безизразните му черти направиха задачата на Мара съвсем непосилна.
Докато воините коленичеха пред масичката, тя не показа притесненията си. Зелените пера на шлема на Кейоке се люшнаха толкова наблизо, че можеше да ги докосне. Потисна тръпката и им махна да седнат. Прислужницата им предложи чоча, но само Кейоке прие. Папевайо само поклати глава, сякаш нямаше доверие на гласа си.
— Сгреших — започна Мара. — Ще опитам да избягвам такива грешки занапред. — Спря рязко, намръщи се и направи нервния жест, който сестрите на Лашима напразно се бяха опитвали да изкоренят. — Не. Трябва да се справя по-добре. В храма научих, че нетърпението може да попречи на преценката ми. Кейоке, трябва да измислим сигнал с ръка, в случай че животът ми е застрашен по начин, който не осъзнавам. Така ще се избегнат случки като днешната.
Кейоке кимна. Белязаното му лице беше безизразно, но очите му говореха за одобрение. Той се замисли за миг, после прокара кокалчето на показалеца си по стария белег на брадичката си.
— Господарке, ще разпознаеш ли този жест като предупреждение в претъпкано публично място?
Мара почти се усмихна. Кейоке беше избрал стар нервен тик на Папевайо. Единственият външен знак, когато бе под напрежение. Самият Кейоке никога не трепваше пред опасност или стрес. Мара беше сигурна, че дори в битка не губи контрол. Ако почешеше белега пред нея, щеше да забележи и вероятно да вземе мерки.
— Добре. Това ще е, Кейоке.
Погледна другия воин и в помещението се възцари тежка тишина.
— Храбри Папе, ако не бях сгрешила, сега щях да съм мъртва и всичките ми поданици да са без господар. — Искаше й се да проточи вземането на присъдата, затова добави: — Ако бях казала никой да не ме следва в градината… — Думите й останаха незавършени. Всички знаеха, че заповедта й щеше да бъде изпълнена безпрекословно. Дългът щеше да повели на Папевайо да остане в къщата и да остави господарката си на милостта на съдбата.
— А сега един от най-смелите ми служители ще трябва да плати с живота си заради честта на дома.
— Такъв е законът — отбеляза Кейоке, без да показва тъга или гняв. Явно беше облекчен, че Мара има силата да изпълни дълга си. Перата на шлема не трепваха над неподвижните му черти.
Мара въздъхна.
— Предполагам, че няма друг начин.
— Няма, дете — отвърна Накоя. — Трябва да определиш начина и времето за смъртта на Папе. Може да му позволиш да се прониже с меча си и да умре с воинска чест, от острие. Той заслужава поне това, господарке.
Тъмните очи на Мара проблеснаха с гняв, защото трябваше да похаби толкова добър служител. Тя сбърчи вежди замислено, помълча и внезапно отсече:
— Не!
Кеойке като че ли понечи да каже нещо, но само кимна, а Папевайо потърка челюстта си с пръст — обичайният знак, че е притеснен. Мара потръпна и продължи бързо:
— Ето присъдата ми: верни Папе, сигурно е, че ще умреш. Но аз ще реша мястото и обстоятелствата на тази смърт, когато преценя. Дотогава ще ми служиш, както винаги. Можеш да носиш на челото си черната лента на осъдените, за да знаят всички, че имаш смъртна присъда.