— Това е вторият ми син, Хокану.
Военачалникът се намръщи, но Камацу продължи, преди да му даде възможност да избухне:
— Вече познаваш по-големия му брат, Касуми. Сигурен съм, че го помниш. Той командва втората армия на клана Канацаваи в кампанията.
Думите му не оставиха избор на Военачалника, освен да измърмори. Двамата Шинцаваи пристъпиха напред и опашката зад тях се размърда. Алмечо хвърли последен поглед на Мара, а Камацу продължи:
— Няма да ти отнемаме повече време, защото още много искат да поднесат почитанията си. Дано боговете се усмихнат благосклонно на това празненство.
Докато военачалникът приемаше поздравленията на следващите гости, Мара успя да повъзвърне самообладанието си и кимна благодарно на лорд Шинцаваи. Камацу вече се отдалечаваше, но отвърна на кимването й. Държането му загатваше за нещо, което не бе виждала, откакто пристигна в имението на Минванаби: симпатия. Лорд Шинцаваи не беше съюзник, но поне бе показал, че не й е враг. Бе рискувал много, като беше прекъснал забавлението на Алмечо, но се бе справил с дръзко майсторство. Синът му също се забави и тъмните му очи я проследиха. Тя му се усмихна, но не посмя да благодари на глас, защото Минванаби можеше да реши, че Акома и Шинцаваи замислят нещо заедно. Накоя я дръпна и я поведе настрани.
— Трябва да се махнем оттук, Мара-ани — заговори Първата съветничка, щом останаха сами. Папевайо вече бе застанал между тях и останалите гости. — Военачалникът се подиграва с Акома, а ти нямаш съюзници тук. Ако останеш, ще загубиш живота си и Кейоке ще трябва да воюва в защита на Аяки. По-добре срамът от бягството, отколкото да рискуваме да загубим натамито.
Мара седна на една възглавница и отърси умората, която сковаваше раменете и гърба й.
— Не можем да си тръгнем.
— Трябва! — Старицата бе на косъм от това да покаже страха си публично. — Заложено е оцеляването на Акома.
Мара нежно я потупа по ръката.
— Майко на сърцето ми, не можем да избягаме от тази битка. Позициите ни в Играта ще се сринат толкова; че напълно ще заслужаваме подигравките на Алмечо. Освен това се съмнявам, че може да избягаме живи. Ако някак успеем да напуснем имението, ще бъдем открити за атаки от „разбойници“, при това без риск за Джингу. Тук поне имаме някакъв шанс да останем живи, заради гаранциите, които е дал.
— Не разчитай на това, господарке — отвърна кисело Накоя. — Джингу Минванаби нямаше да покани дъщерята на Сезу, ако мислеше да я остави да си тръгне. Това място е като храсталак от отровни тръни, пълно е със стотици смъртоносни капани. Не можеш да избегнеш всичките, дори боговете да са благосклонни.
Мара започна да се ядосва.
— Все още мислиш, че съм момиче, стара майко. Това е грешка. Заплахите на Джингу и подигравките на Военачалника няма да ме накарат да посрамя предците си. Чрез коварство или политика, но ще избегнем този капан и ще триумфираме.
Беше уплашена също като Накоя, разбира се, но го каза убедено и старицата се поуспокои.
От другия край на помещението Хокану Шинцаваи наблюдаваше гордото държане на лейди Акома. Тя имаше възхитителен кураж за толкова млада жена. Ако Минванаби искаше да я убие, трябваше да измисли гениален план, защото момичето бе истинска дъщеря на баща си.
Следобедът се точеше тягостно. Джингу Минванаби беше уредил музиканти, акробати и пиеска в стил сегуми. Но въпреки присъствието на двамата Велики цуранската любов към изкуството не можеше да се измъкне напълно от клопката на политиката. Някои лордове се бяха надявали да се възползват, от факта, че Алмечо е отслабил позицията си покрай войната на варварския свят, но след като двама от магьосниците, които контролираха портала между Мидкемия и Келеуан, бяха тук, дори най-дръзките не смееха да потърсят подкрепа за кроежите си. Мара дочу много оплаквания, че Алмечо демонстрира връзките си с Великите.
След финалните поклони на актьорите на издигнатата дървена сцена се качи Десио Минванаби. Стъпките му изкънтяха по дъските. Той застана в центъра и вдигна ръце за внимание.
Тихите разговори престанаха и всички се обърнаха към него.
— На реката е възникнала неприятност — каза високо Десио. — Пирати са слезли от север и са изгорили две баржи близо до имението. — В залата се надигна мърморене, но наследникът на Минванаби не беше свършил. — Лорд Джингу чу желанието на Военачалника да не разваляме рождения му ден с кръвопролития. Затова въжето на молитвената порта е вдигнато и достъпът до езерото е отрязан. Всеки съд, който се опита да проникне, ще бъде запален, а ако някой от гостите иска да си тръгне по-рано, трябва да ни уведоми, за да предупредим войниците.