Поклони се и прати злобна усмивка на лейди Акома. Слезе от сцената, акробатите заеха мястото му и празненството продължи.
Мара успя да не покаже отвращението си от поредния заговор на Минванаби. Сега всеки опит за заминаване щеше да е публична проява на страх, а така той си даваше извинение, ако гостите му бъдеха убити, след като напуснат имението. Дори не можеше да прати вест до имението си, без да извести Джингу. Погледна Папевайо и видя в уморените му очи, че и той разбира. Не можеха да предупредят Кейоке. Залозите бяха по-високи, отколкото предполагаха съветниците й. Ако умреше, атаката срещу Аяки вероятно щеше да последва преди имението на Акома да бъде известено за гибелта й.
Старият приятел на баща й Патаки Сида се приближи и се поклони учтиво. След това заговори така, че да го чуват само Мара и Накоя.
— Ще е разумно да изпратиш телохранителя си да си почине.
— Мъдър съвет, милорд. — Тя се усмихна мило. — Предложих му, но Папевайо каза, че не бил уморен.
— Ясно. Пази се, дъще на Сезу. Алмечо не обича особено Джингу. Би искал да притъпи амбициите на Минванаби, но има нужда от подкрепата им за войната си на варварския свят. Ако Джингу успее да те убие без срам, Алмечо няма да му стори нищо. — Лорд Сида погледна за момент към подиума, където вечеряха височайшите гости, и добави тихо: — Но ако Джингу наруши гаранциите за безопасност на гостите, Алмечо с радост ще го види как се самоубива ритуално. — Усмихна се, все едно си разменяха любезности. — Мнозина имат интерес към Акома. Но освен Минванаби никой няма да тръгне срещу теб. Поне знаеш кой ти е враг.
Мара кимна с уважение. Изпита внезапна топлота.
— Мисля, че знам и кои са ми приятели, лорд Патаки.
Старецът се разсмя, все едно беше казала нещо остроумно.
— Сида и Акома са се държали честно едни към други от много поколения. — Погледна към масата, където го чакаха двамата му внука. — С баща ти дори говорехме за възможен съюз.
— Старите му очи се притвориха. — Искам да мисля, че някой ден двамата с теб може да говорим за същото. Сега трябва да се върна при семейството си. Дано боговете те закрилят.
— Дано боговете закрилят и Сида — отвърна Мара.
Накоя се наведе към нея и прошепна:
— Поне един тук е истински мъж, като баща ти.
Мара кимна.
— Да. Но дори той няма да ни помогне, когато Джингу нападне. — Слабите умираха публично, без помощ от никого, стига правилата да се спазваха. Минванаби щеше да удари. Въпросът бе кога.
Вече се спускаше сумрак и езерото заблестя като сребро. В небето запотрепваха звезди и робите донесоха масло и фитили, за да запалят лампите. Скоро щеше да падне пълен мрак и опасността щеше да нарасне. Мара тръгна с другите гости към трапезарията, като се опитваше да подражава на веселото им държане. Но в сърцето си мечтаеше да е воин и да се сражава с меч и броня с враговете, очи в очи. Имаше чувството, че да се разхожда така, обзета от страх, из усмихнатата тълпа, скоро ще я докара до лудост.
Вечерята в чест на Военачалника бе приготвена от най-добрите готвачи на Империята. Но Мара ядеше, без да усеща вкуса от украсените с редки метали чинии. Хранеше се бавно, за да успокои Накоя, но усещаше, че Папевайо се бори да не задреме на поста си. Знаеше, че е стоял буден цялата нощ, и въпреки че беше здрав и упорит, едва ли можеше да издържи още дълго, така че Мара се оттегли от празненството при първата удобна възможност.
Лицата на Великите не се виждаха под качулките, но двамата я проследиха с очи. Застаналият до тях Алмечо се усмихна широко и сръга лорд Минванаби в ребрата. Презрителни погледи от цялата зала се впериха в лейди Акома, която помагаше на възрастната си съветничка.
— Желая ви приятни сънища — промърмори Десио, докато минаваха покрай него.
Мара беше твърде напрегната, за да отвърне. След миг лорд Екамчи я пресрещна на вратата за коридора за една последна подигравка и Папевайо видя как раменете й се стегнаха. Мисълта, че господарката му трябва да понесе нова обида от този дребен дебелак, разпали гнева на воина и Папевайо сграбчи лорд Екамчи и го избута през вратата, преди господарката му да може да реагира.