Лорд Екамчи възкликна изненадано и дебелите му бузи се зачервиха от раздразнение.
— Негоднико, нима си мислиш, че може да ме блъскаш безнаказано?
Ударният водач на Акома отвърна абсолютно равнодушно:
— Ако пак се заяждаш с господарката ми, изобщо няма да те блъскам. Ще те заколя на място!
Екамчи зяпна. Стражите му не смееха да посегнат към оръжията си от страх, че Папевайо може да убие господаря им, преди да реагират.
— Мръдни се — заяви Мара на лорда, който й пречеше да мине. — Дори ти няма да посмееш да оскверниш празненството на Военачалника с кръвопролитие, Течачи Екамчи.
Дебелият лорд почервеня още повече.
— Ако някой слуга посегне на благородник, наказанието е смърт.
— Знам — отвърна Мара.
Папевайо вдигна шлема си, показа срамната черна лента на челото си и се ухили хищно.
Лорд Екамчи пребледня. Не можеше да иска екзекуцията на вече обречен човек. Ако наредеше на телохранителите си да нападнат Папевайо, само щеше да му гарантира почетна смърт от меч. Това увеличи омразата му към Мара, но нямаше избор, освен да се върне на пиршеството.
— Побързай, стара майко — прошепна Мара на Накоя. — Коридорите не са безопасни.
— Мислиш ли, че покоите ни са по-малък капан? — отвърна старицата, но все пак ускори крачка.
Когато се прибраха, нервите на Накоя се поуспокоиха и след като се преоблече в по-удобни дрехи, тя започна да поучава господарката си как да се опазят в тази враждебна обстановка.
— Трябва да сложим лампи отвън, от двете страни. Така всеки убиец, който се появи, ще хвърля сянка върху стената и ще го забележим. Освен това трябва да има светлина между теб и прозорците, така че твоята сянка да не се вижда от дебнещите отвън.
Мара кимна и й позволи да продължи да мърмори. Беше научила номера с лампите от Лано и вече бе накарала една от прислужниците си да ги подреди както трябва.
След като нямаше какво повече да направи, Мара започна да усеща тежестта на собствените си притеснения. Реши да ги сподели с Първата съветничка.
— Накоя, ами петдесетте войници в казармите? Гаранциите на Минванаби сигурно не се отнасят до тях. Притеснявам се за живота им.
— Не се притеснявай. — Увереността на старицата беше неочаквана след нервността й през целия ден.
— Но убийството им може да бъде лесно уредено. Една фалшива лятна треска например. При всяко съмнение за болест телата ще бъдат изгорени. Никой няма да може да докаже как са умрели.
— Напразно се притесняваш, Мара-ани. Минванаби няма да се занимава с войниците. Просто трябва да премахне теб и Аяки и тогава всеки мъж, носещ зеленото на Акома, ще се превърне в сив воин, без господар и прокълнат от боговете. Мисля, че това би допаднало повече на Джингу.
Млъкна, погледна господарката си и видя, че очите й са затворени.
— Мара, чуй ме. Тук има други опасности, като рели в тъмното. Трябва да се пазиш от Теани. — Накоя се изпъчи, сякаш въобще не бе уморена. — Гледам я цял ден. Дебне те.
Но Мара беше твърде уморена, за да остане нащрек. Легна и започна да се унася. Накоя я изгледа и разбра, че момичето е достигнало предела на издръжливостта си. Не можеше обаче да си позволи да спи, защото ако ги нападнеха, трябваше да загаси лампата и да се претърколи в ъгъла, уговорен с Папевайо, за да не би той да я закачи по погрешка.
— Чу ли ме? — попита остро Накоя.
— Да, майко на сърцето ми. — Но след като самият Военачалник се подиграваше на Акома, Теани беше най-малката й грижа. Или поне така си мислеше, докато гледаше как лампите хвърлят злокобни сенки по сандъците, в които бяха дрехите и бижутата й. Как ли щяха да се справят с честта на Акома Лано или баща й? Мара се намръщи. Какъв ли съвет щяха да й дадат мъжете, загинали от предателството на Минванаби? Никой не й отговори. В крайна сметка разполагаше само със собствения си ум.
След това заключение заспа. Приличаше на уморено до смърт дете. Накоя я бе отгледала от малка и сърце не й даваше да я тормози повече, така че стана и започна да рови в сандъка с дрехите.
Извади няколко копринени шала и ги сложи до лампата до рогозката. Последна защитна мярка, преди самата тя да се поддаде на изтощението. Каквото ще става — да става. Две жени, две прислужници и един изтощен воин не можеха да се противопоставят на силата на Минванаби. Накоя се надяваше, че евентуалната атака ще дойде рано, докато Папевайо още е достатъчно нащрек, че да реагира.