И Шимицу показа една не особено красива огърлица от ценен метал.
Джингу кимна.
— Това е на жена ми. Престъпникът явно е слуга, който е преровил покоите ни, докато пирувахме. — Обърна се към Мара със зла усмивка. — Жалко, че толкова прочут воин се е жертвал за една дрънкулка.
Нямаше доказателства или очевидци, които да оборят тази очевидна лъжа. Разсъдъкът на Мара обаче се върна, като студен порив на вятъра, и тя се поклони официално на Джингу Минванаби.
— Милорд, вярно е, че Ударен водач Папевайо загина храбро, защитавайки богатствата на жена ти.
Лорд Минванаби прие потвърждението й за капитулация пред превъзходството му в Играта и отвърна утешително:
— Лейди, храбростта на твоя Ударен водач в защита на фамилията ми няма да бъде забравена. Нека всички тук знаят, че той се е справил с изключителна чест.
А Мара продължи високо:
— Тогава духът на Папевайо трябва да бъде почетен, както заслужава. С церемониално погребение, съответстващо на саможертвата му.
Джингу се поколеба. Не можеше да откаже молбата й. В този миг забеляза, че Военачалникът му се усмихва от една врата в другия край на двора.
Алмечо знаеше, че Папевайо е убит по поръчка, но извиненията не противоречаха на протокола и това го забавляваше. Мара не бе поискала милост, нито бе потръпнала от бруталността на Великата игра, така че заслужаваше компенсация от врага си.
— Джингу, бижуто на жена ти е много по-скъпо от тази церемония — подвикна Алмечо. — Погребете човека както трябва. Смъртта му те оставя в дълг на честта. И понеже загина на моя рожден ден, двайсет от имперските ми стражи ще стоят на пост около кладата му.
Джингу се поклони почтително, но очите му бяха студени.
— Слава на Папевайо — каза той сухо. — Утре ще почетем духа му с подобаващо погребение.
Мара се поклони и се върна при Накоя. Загледа как Шимицу вдига безжизненото тяло на Папевайо и го подава на хората, които щяха да го подготвят за церемонията. Сълзите напираха в очите й. Без Папе нямаше изгледи да оцелее. Безжизнените ръце, които сега се влачеха по влажната трева, я бяха пазили още от люлката; бяха подкрепяли първите й стъпки; бяха я спасили от убиеца в градината. Това, че лорд Минванаби трябваше да плати за погребалната церемония и да почете воина на врага си, не беше никаква победа. Ярката червена риза с бродерия и пискюли вече нямаше да дразни хората по пиршествата и тази загуба за нея беше по-тежка и важна от всяка победа в Играта на Съвета.
16.
Погребение
Барабаните издумтяха.
Гостите на Джингу Минванаби се бяха събрали за погребението на Папевайо. Мара стоеше най-отпред, загърната с червен воал в почит към Бога на смъртта, пазена от временната си почетна стража, един от Имперските бели на Военачалника. Тътенът на барабаните се засили — знак процесията да тръгне.
Мара държеше сноп тръстика. Щом го вдигнеше, церемонията щеше да започне. Време беше. Но тя се колебаеше.
Умората и тъгата оставяха празнина, която не можеше да се запълни с никаква церемония. Акома бяха воини и Папевайо бе дал живота си в защита на господарката си. Беше си спечелил достойна смърт, но Мара скърбеше за него.
Барабаните забиха по-настоятелно и Мара вдигна червената тръстика. Чувстваше се по-сама от всякога, но поведе процесията, за да почете сянката на Папевайо, Първи ударен водач на Акома. Джингу Минванаби и Военачалникът вървяха зад нея, следвани от най-влиятелните фамилии в империята. Денят беше мрачен, облачен. Стъпките на Мара бяха тежки, сякаш се колебаеше дали да продължи, но при всеки удар на барабана успяваше да направи нова крачка. Бе спала безопасно в покоите на Военачалника, но това бе сънят на тоталното изтощение и не се беше събудила освежена.
От север бяха дошли облаци, носещи дъжд. Повърхността на езерото бе покрита с пелена от сива мъгла. Влагата правеше въздуха хладен и след седмиците на суха жега това караше Мара да потръпва. Земята под краката й бе студена като самата смърт. Тя благодари на Богинята на мъдростта, че Накоя не бе настояла да присъства на церемонията. Беше се извинила с натравянето от пушека и напрежението от снощните събития и със съгласието на господарката си бе останала в безопасност в покоите на Алмечо.
Мара поведе процесията по полегатия склон към брега на езерото, доволна, че трябва да мисли само за собствената си безопасност. Гостите, които вървяха по двойки зад нея, бяха неспокойни като зверове в клетка. Никой не бе повярвал на измислиците, че слугата е откраднал бижута от лейди Минванаби. Никой не беше толкова неучтив, че да попита как Шимицу е взел откраднатото, след като трупът на крадеца беше изгорял. Въпросът дали Джингу не е нарушил гаранциите си за безопасност не можеше да бъде повдигнат без доказателства и всички бяха изнервени.