— Как се казва любовникът на Теани? — попита Мара.
Аракаси поклати глава.
— Не знам, господарке. Но като стигнем в имението, ще пратя агента си да го открие.
Мара извърна глава от пламъците, които поглъщаха тялото на Папевайо — гледката бе твърде болезнена.
— Залагам целогодишната реколта, че е Шимицу.
— Печелиш, господарке. Той е най-вероятният кандидат.
Пламъците лумнаха й се устремиха към небето, достатъчно силни, за да погълнат кости и доспехи. Щеше да остане само пепел, когато утихнеха.
— Папе — въздъхна Мара. — Ще бъдеш отмъстен заедно с брат ми и баща ми.
Небето проливаше студени сълзи, а огънят поглъщаше плътта на предания воин. Мара стисна зъби. В главата й вече се оформяше план.
След като кладата догоря и Аракаси събра праха на Папевайо в урна, се прибраха в покоите на Военачалника подгизнали до кости. Накоя веднага нареди на двете прислужници да зарежат приготвянето на багажа и да помогнат на господарката.
Лейди Акома отказа, изтръска мократа си коса и нареди на Аракаси:
— Намери Десио. Кажи му, че ще ни трябват слуги, които да пренесат багажа ни до новите покои, които ни предостави лорд Минванаби.
Аракаси се поклони, остави урната с праха на Папевайо на пода и излезе, без да каже нито дума. Господарката му знаеше, че няма да отиде директно при Десио — първо щеше да се свърже с контакта си и да потърси необходимата информация за Теани.
По залез небето се изясни и гостите на Минванаби станаха по-неспокойни заради траурното бездействие. Неколцина се събраха в дворовете, за да играят мо-джо-го, хазартна игра с карти. Други уреждаха тренировъчни двубои между телохранителите си, придружени от сериозни залагания. Мара не участваше — разбираемо, с оглед на смъртта на Папевайо, — но неофициалната обстановка даваше възможност на Аракаси да се върти край прислугата и да събира информация. Мара го наблюдаваше през открехнатата врата и се чудеше дали разполага с агенти в домакинството на всеки важен лорд, или има такъв актьорски талант, че подканя и най-лоялните служители на разговор. Както и да събираше информацията си, до залез вече разполагаше с изключително богати сведения за Теани.
— Беше права, господарке. Шимицу е любовник на Теани. — Аракаси си взе хляб от тиза и пушено месо, поднесено от Накоя. Мара бе решила да вечеря в покоите си и бе поканила шпионина на трапезата.
Лейди Акома наблюдаваше с неразгадаемо изражение как служителят й подрежда парчета месо на тънката питка, завива я на руло и се храни с маниерите на благородник.
— И не само това — продължи той. — Теани е оплела Ударния водач като паяк. Той прави каквото му каже, макар че инстинктите му се съпротивляват.
Спря да дъвче.
— Снощи двамата са се скарали. — Ухили се. — Слугата, който пали лампите, ги чул и останал да смени фитилите, защото разговорът бил много интересен. Не искаше да говори с агента ми, защото било споменато името на господаря му, но каквото и да се е случило, Теани е в изключително лошо настроение. Шимицу би направил всичко, за да си върне одобрението й.
— Всичко? — Мара приключи с яденето и махна на Накоя да й донесе влажна кърпа, за да се обърше. — Това предоставя възможности, нали? — Аракаси продължи да се храни, а тя се замисли. Шимицу бе убил Папевайо с коварство. Теани може би го манипулираше да признае, че господарят му е поръчал смъртта на офицера на Акома. Тя беше шпионка на Анасати и нямаше истинска лоялност към Джингу. Щеше да е единственият служител в имението, който не би умрял, за да защити честта на Минванаби. Мара взе решение. — Искам да изпратиш съобщение на Теани. Може ли да го направиш незабелязано?
Шпионинът като че ли загуби апетит.
— Предполагам какво си планирала. Рисковано е, даже изключително опасно. Според моята преценка Теани няма да защити истинския си господар, тоест лорд Анасати. Вече е предала поне един, а може би и повече. Освен това подозирам, че е убила един от предишните си господари.
Мара също бе изучила миналото на Теани. Малтретирана улична проститутка, която бе започнала да харесва професията си и болката. В миналото бе предавала любовници и приятели и дори бе убивала мъже в леглото си. В началото за да оцелее, а после от алчност и жажда за власт. Мара споделяше мнението на Аракаси, но това нямаше значение.