— Ако имаш по-добър план, да го обсъдим.
Шпионинът махна отрицателно и Мара прочете одобрение в очите му.
— Добре. Донеси ми пергамент и перо и предай съобщението до довечера.
Аракаси се поклони. Възхищаваше се на дързостта на Мара, но острият му поглед забеляза треперенето на ръцете й, докато пишеше съобщението, с което възнамеряваше да отблъсне атаката на лорд Минванаби.
Теани се завъртя и мантията й почти докосна бузата на Ударен водач Шимицу.
— Не трябваше да ме викаш толкова късно — каза той, разочарован от себе си, защото раздразнението му вече изчезваше. — Знаеш, че не мога да зарежа дълга си заради теб, а след един час съм на пост.
Теани спираше дъха му. Златистата й коса беше вързана с панделки, а извивката на гърдите под робата й караше дълга да изглежда нереален.
— Тогава върви на пост, войнико.
Шимицу сведе очи, по челото му изби пот. Ако тръгнеше сега, нямаше да мисли за стражата и лорд Минванаби нямаше да има никаква полза от него. Ударният водач бе в капан между честта и изгарящата любов.
— Защо поиска да дойда?
Теани седна, сякаш цялата й сила и самочувствие се бяха изпарили. Обърна се към любовника си като изплашено момиче, но робата й се разтвори и показа добре пресметнато количество плът.
— Шимицу, а кой друг да потърся? Мара от Акома иска да ме убие.
Изглеждаше толкова уязвима, че чак му късаше сърцето. Той посегна инстинктивно към меча си. Както обикновено, красотата й взимаше връх над съмненията, че може да го лъже.
— Откъде знаеш, любима?
Теани примигна, сякаш се бореше с отчаянието.
Шимицу свали шлема си, сложи го на масата и се наведе към нея. Прегърна я и заговори в парфюмираната й коса.
— Кажи ми.
Теани потръпна, зарови лице в гърдите му и го остави да я погали.
— Мара ми изпрати бележка — промълви накрая. — Твърди, че покойният й съпруг ми е оставил някакви бижута. За да не предизвикаме съмнения у господаря, настоява да отида в покоите й, когато всички заспят. Но аз зная, че Бунтокапи не ми е оставял нищо. Когато онази нощ напусна Сулан-Ку, той знаеше, че ще умре, и се бе погрижил за всичко.
Шимицу я разтърси леко, сякаш да прекъсне детските й брътвежи.
— Не си в опасност, скъпа. Лейди Акома не може да те накара да се подчиниш.
Теани вдигна глава, притисна гърдите си към него и прошепна с добре изигран ужас:
— Ти не я познаваш! Тя е умна и хладнокръвна. Уреди смъртта на бащата на детето си. Ако откажа, колко време ще живея, преди някой убиец да ме прониже в леглото, докато спя? Шимицу, аз живея в ужас. Само в твоите обятия се чувствам в безопасност от злобните кроежи на тази жена.
Шимицу настръхна.
— Какво искаш от мен? — Воинската му чест му диктуваше да я защити, но не можеше да нападне Мара и да наруши гаранциите на Минванаби за безопасност на гостите. — Не мога да предам господаря, дори заради теб.
Теани посегна под туниката му и погали мускулестото му бедро.
— Никога няма да те накарам да се омърсиш като убиец, любими. Но нима ще позволиш на жената, която обичаш, да влезе в леговището на звяра без защита? Ако отида на срещата, след като стражата ти изтече, ще дойдеш ли с мен? Ако Мара иска да ме нарани, а ти ме защитиш, господарят ще те похвали. Ще убиеш врага му без срам. А ако си прав — тя сви рамене, сякаш беше малко вероятно, — и съобщението е истинско, тогава няма нищо лошо в това да имам придружител.
От ласките й Шимицу се бе зачервил, сякаш бе пил вино. Беше съвсем нормално, даже очаквано, член от домакинството на Минванаби да има почетна охрана при среща с гост. А така щеше да е задължен да я защити, ако имаше опасност за живота й. Целуна я и Теани усети как потръпва и от страст, и от облекчение от предложеното решение. Ако направо бе поискала смъртта на Мара, той щеше да се разкъса между задълженията си към лорда и отдадеността към любимата.
Отблъсна го с предпазливостта, с която щеше да прибере смъртоносно оръжие. В очите й нямаше и следа от самодоволство, а само храброст, докато му подаваше шлема.
— Върви при господаря ни, любими. След като смяната ти свърши, ела тук и заедно ще отидем при Мара от Акома.
Шимицу си сложи шлема. После се наведе и я целуна страстно, преди да го е закопчал.
— Ако Мара посмее да те нарани, ще умре — прошепна той. След това бързо излезе.
Очите на Теани се изпълниха с дива радост и тя духна лампата, за да не види никой триумфалния й миг. Сега само трябваше да провокира атака от Мара или да се престори, ако онази кучка не клъвне. Тогава Шимицу трябваше да отвърне според воинския кодекс. А ако смъртта на Мара се приемеше за срамен акт и навредеше на Минванаби, това нямаше никакво значение — нейната лоялност бе към Текума Анасати. Убийцата на Бунтокапи щеше да стане храна за джагуните, а за Теани това бе най-важното.