Луната хвърляше златиста светлина по развълнуваното езеро. Мара обаче не смееше да излезе на балкона, за да се наслади на гледката. Аракаси я бе предупредил да не го прави веднага щом се преместиха в новите покои. Парапетите, подпорите и някои от дъските до ръба бяха коварни — някой беше подготвил мястото за „злополука“. Под балкона имаше каменна пътека. Никой, който паднеше на нея от толкова високо, нямаше да оцелее. Ако на сутринта откриеха потрошеното й тяло, нямаше да задават въпроси; щяха да припишат всичко на старите парапети.
Вече бе късно през нощта и коридорите и покоите в имението на Минванаби бяха тихи. Мара — тъжеше за Папевайо и мечтаеше за покоя на собственото си имение — седеше до Накоя и чакаше.
Бе облечена с проста роба и носеше седефени гривни, изработени от чо-джа.
— Теани трябва да дойде скоро.
Накоя не каза нищо, а Аракаси само сви рамене от позицията си до вратата. Жестът му показваше, че смята Теани за крайно непредсказуема, макар в писмото си да съобщаваше, че ще дойде след смяната на стражите в полунощ.
На Мара й беше студено, макар че нощта бе топла. Искаше й се да разполага с Папевайо и легендарните му бойни умения. Аракаси носеше доспехите на телохранител, но не можеше да се похвали като мечоносец. Но пък без неговата шпионска мрежа тя нямаше да разполага с никакъв план.
В коридора се чуха стъпки.
Тя се усмихна доволно на Аракаси, но изражението й се промени. Стъпките се приближиха и освен подрънкването на бижута се чуваше и скърцане на доспехи. Теани си беше довела охрана.
Накоя примигна сънено. Вече не чуваше добре и не бе доловила приближаването на посетителите. Но се стегна, щом видя, че Мара и Аракаси се обръщат към вратата, и веднага разбра всичко.
— Значи си води охрана. Е, това е позволено. — Млъкна. Вече беше късно да предупреждава Мара да внимава, защото агресивното поведение срещу Теани можеше да се сметне за атака срещу член на домакинството на Минванаби. В такъв случай телохранителят на Теани щеше да е длъжен да я защити.
Мара зае царствена поза, но не можа да не трепне, когато видя воина с Теани; беше същият, който бе пробол Папевайо.
Теани вървеше зад него, облечена в тъмна коприна. Косата й беше прибрана със скъпи метални фиби, блестящите й гривни също бяха от метал.
Аракаси застана пред Шимицу и каза:
— Ние, с теб ще стоим тук на прага.
По протокол никой въоръжен воин не можеше да се доближи до господарката без нейно позволение. Двамата останаха до вратата, а Теани влезе.
Движеше се с грацията на хищник, а в очите й се четеше коварство и увереност. Мара я огледа, но добре скроената коприна показваше само малки части гола плът. Евентуалните оръжия бяха скрити.
Разбираше, че Теани също я оглежда.
— Трябва да обсъдим някои неща — каза Мара и махна към възглавницата срещу себе си.
Теани прие поканата и седна.
— Да, трябва. — Изтупа една прашинка от ръкава с острия си маникюр и добави. — Но това няма нищо общо с подаръците от бившия ти съпруг. Знам истинската причина, поради която ме повика тук.
— Наистина ли? — Последва кратка тишина и Мара прати Накоя да запари билков чай. Теани мълчеше, не искаше да започва първа. Мара посрещна омразата в очите й със спокойствие.
— Съмнявам се, че знаеш всичко, което ще кажа.
Накоя се върна с чайника. Офицерът, който придружаваше Теани, наблюдаваше внимателно всяко нейно движение. Аракаси беше потвърдил, че това е любовникът й, и това се доказваше от фанатичното му изражение. Чакаше като присвита рели, готова да удари.
Накоя наля две чаши и Теани каза:
— Нали не очакваш да пия в покоите ти, лейди Акома?
Мара се усмихна, сякаш обвинението, че би могла да отрови гост, не беше обидно.
— Преди не се притесняваше от гостоприемството на Акома.
— Теани се намуси, а Мара отпи доволно от чашата си и започна атаката. — Виждам, че си довела Ударен водач Шимицу като телохранител. Това е добре, защото нещата, които ще кажа, засягат и него.