— Благодаря. Може ли обаче да бъдем малко по-неофициални… от предишния ни домакин? Целодневните празненства са уморителни, а и бих искал да поговорим насаме.
Мара кимна учтиво, нареди на Накоя да отведе облечените в черно магьосници в покоите им и след това тръгна с Военачалника към градината.
Четирима войници застанаха на пост — двама в зелено и двама в бялото на Имперската гвардия. Военачалникът спря до фонтана, свали шлема си, намокри побеляващата си коса с ръка и се обърна към лейди Акома.
— Трябва да те поздравя, момиче. През последните две години ти доказа, че си способен играч.
— Милорд, направих само това, което трябваше, за да отмъстя за баща си и брат си и да запазя съществуването на фамилията.
Алмечо се засмя някак горчиво.
— А какво мислиш, че е Играта, освен да оцелееш и да се отървеш от враговете си? Докато повечето само се суетят около един съюз или друг, ти неутрализира втория си най-опасен враг, като го превърна в, макар и колеблив, съюзник, и унищожи най-могъщия си противник. Ако това не е майсторска победа в Играта, не знам… — Поколеба се за миг. — Джингу бе станал твърде амбициозен. Мисля, че планираше да се отърве от трима противници. От теб, от лорд Анасати и накрая от мен. С Текума сме ти задължени, макар че ти не го направи заради нас. Трябва да ти кажа нещо обаче. Щях да позволя на Джингу да те убие, ако съдбата бе пожелала така. Все пак сега съм доволен, че оцеля ти, а не той. Но благоразположението ми е кратко. Никоя жена не е обличала бялото и златистото досега, но това не значи, че амбициите ти не са опасни, Мара от Акома.
— Ласкаеш ме твърде много. Нямам никакви амбиции, освен да видя как синът ми расте спокойно.
— Не знам — каза Алмечо сякаш на себе си. — Кой е по-опасен? Този, който се бори за амбиции, или който се бори за оцеляване? Бих искал да се надявам, че може да сме приятели, лейди Акома, но инстинктите ми подсказват, че си опасна. Все пак нека приемем, че засега нямаме поводи за вражда.
Мара се поклони.
— Благодарна съм за това, милорд.
Алмечо отвърна на поклона й и си тръгна.
Пред градинката на предците й чакаше самотна фигура. Червено-златният шлем сияеше на следобедната светлина.
Лорд Анасати.
Не беше довел почетна стража.
— Милейди.
— Милорд.
— Предполагах, че ще дойдеш. Последния път говорихме тук и исках пак тук да поставим новото начало. — Кимна към гъмжилото от гости на двора и слугите, които се грижеха за тях. — Очаквах, че когато следващия път стъпя на тази земя, ще видя само черно и оранжево, а не хора, които са дошли да те почетат.
— Те са тук да почетат Военачалника.
Текума погледна снаха си, сякаш я виждаше за пръв път.
— Не, Мара. Те празнуват рождения ден на Алмечо, но всъщност почитат теб. Виждаш ли, ние никога няма да се обичаме, но Аяки ни свързва. Осмелявам се да мисля, че ни свързва взаимно уважение.
Мара се поклони почти до земята и отвърна искрено:
— Така е, Текума. Не съжалявам за нищо, освен че добри хора пострадаха… — Помисли за баща си, за брат си, за Папевайо, дори за Бунтокапи. — И умряха. Направих всичко за Акома… и някой ден всичко това ще е на Аяки. Надявам се, че разбираш.
— Разбирам. Наистина. Може би когато Аяки порасне и започне да управлява, ще намеря сили да ти простя.
Мара се зачуди колко странно може да се развие Играта на Съвета.
— Доволна съм, че засега нямаме причини да враждуваме.
— Засега. — Текума въздъхна и в гласа му прозвуча нещо близко до съжаление. — Ако ти беше моя дъщеря, а Бунто — син на лорд Сезу… кой знае какво щеше да стане? Но няма значение. Ти си истинска дъщеря на Империята, Мара от Акома.
Мара не знаеше какво да отвърне, така че само се поклони дълбоко. Текума си тръгна, а тя влезе в свещената градина на предците си.
Пътеката към натамито беше вечна като времето. Мара коленичи на земята, на която бяха коленичили дедите й, и прокара пръст по издяланата в камъка птица шатра.
— Почивайте в мир, татко и братко. Този, който отне живота ви, е вече пепел и кръвта ви е отмъстена. Честта на Акома е опазена и родът ни има наследник.
Сълзите дойдоха неканени и обилни. Годините на страх и болка си отиваха.
В далечината се чу вик на шатра, призоваваща ятото да излети преди залеза. Мара плачеше. Някъде на Великото колело сенките на баща й и брат й почиваха в мир, с възстановена гордост и чест.