Мара се усмихна, отпусна се може би за пръв път, откакто бе напуснала храма.
— Тези благородници търсят животни, които отразяват собственото им его. Аз нямам такива нужди. И тъй като не искам да ме сравняват с добитъка, може да продаваш бикове и крави, без да се съобразяваш доколко чертите им съвпадат с моите. — Джикан се опули за миг, преди да осъзнае, че тя се шегува, а после се засмя заедно с нея. — Добре си се справил.
Той я засипа с благодарности, сякаш беше свалила огромен товар от плещите му. Очевидно се наслаждаваше на отговорната си позиция и се притесняваше, че новата господарка може да го смени. Беше двойно зарадван да установи, че не само ще продължи като хадонра, но и че Мара цени усилията му.
Мара беше наследила управническия нюх на баща си, макар тепърва да започваше, и разбираше, че разполага с компетентен, даже талантлив управител.
— Твоите постижения в търговията носят чест на Акома не по-малко от храбростта на войниците — каза тя. — Сега ме остави и се върни към задълженията си.
Хадонрата се поклони толкова ниско, че челото му докосна пода. Жест, който не се изискваше от човек в неговата позиция.
— Къпя се в светлината на похвалите ти, господарке.
Надигна се и излезе, а една слугиня се появи, за да събере разпилените по пода свитъци. Накоя влезе, разминавайки се с хадонрата. Следваха я още слуги с подноси с храна и напитки. Мара въздъхна. Ако можеше да превърне престараващата се домашна прислуга във войници…
Накоя се поклони и приседна, преди момичето да понечи да я отпрати, и заговори през дрънченето на подносите и суетенето на сервиращите слуги:
— Нима господарката ще работи цяла сутрин, без да хапне? — Старите тъмни очи се свиха критично. — Отслабнала си, откакто замина за манастира. Някои мъже ще те намерят за кльощава.
Мара все още премисляше разговора с Джикан и отвърна разсеяно:
— Постарах се да науча възможно повече за собствеността и владенията. Справила си се добре с избора на Джикан, Накоя. Спомням си Сотаму с привързаност, но този мъж е майстор на търговията.
Лицето на Накоя омекна.
— Позволих си това, господарке, защото беше важно да се действа решително и бързо.
— Добра работа. — Мара огледа поднесената храна. Миризмата на пресен хляб от тиза събуди апетита й. Тя посегна, намръщи се и добави: — Не съм кльощава. Храната в манастира не беше чак толкова скромна. — Отхапа, задъвка замислено, след това вдигна поглед към непоклатимата дойка. — Какво трябва да се свърши?
Накоя сви устни. Сигурен знак, че ще подхване трудна тема.
— Трябва да действаме бързо, за да подсилим дома, господарке. Без кръвни роднини се превръщаш в примамлива мишена за мнозина. Дори тези, които нямат вражда с Акома, могат да погледнат към земите и богатствата ти със завист и амбиция. Дребните лордове не се осмеляваха да се опълчат срещу баща ти, но срещу младо момиче, дете без никакъв опит? Зад всяка завеса има ръка.
— А във всяка ръка има нож — завърши цитата Мара и остави хляба на масата. — Разбирам, Накоя. Смятам, че трябва да съберем войска.
Накоя поклати глава толкова енергично, че събраната й коса насмалко да се разпилее.
— Това е трудно и опасно начинание в тези времена.
— Защо? — От раздразнение Мара забрави за храната. — Току-що прегледах приходите с Джикан. Акома има достатъчно богатство, за да поддържа две хиляди и петстотин войници. Имаме средства да платим и тренировъчната такса.
Но Накоя не говореше за това, че всеки нов господар трябва да плати на стария за обучението на бойците.
— Твърде много загинаха, Мара-ани — напомни нежно тя. — Останаха твърде малко семейни връзки. — Според цуранската традиция само роднина на вече служещ войник можеше да се присъедини към домашен гарнизон. Понеже първите синове поемаха същата лоялност като бащата, подобни новобранци се подбираха обикновено от следващите. Точно затова Накоя добави: — Баща ти проведе сериозна наборна кампания преди нашествието във варварския свят и повечето способни мъже бяха взети. Сега ще намериш само неопитни младежи. Лорд Минванаби ще се задейства, преди да имаме време да ги обучим.
— И аз се замислих за това. — Мара посегна под писалищната масичка до себе си и извади резбовано сандъче. — Повиках представител на Гилдията на носачите. Ще му кажа да го предаде лично на лорд Минванаби, без друго съобщение. — И подаде кутията на Накоя.
Накоя повдигна изкусно изработения капак и сбърчи вежди. Вътре имаше червена гарота, оцапана с кръвта на Мара, и перо от шатра. Дойката затвори кутията, сякаш в нея имаше ален даст, най-отровното влечуго.