Кейоке си сложи шлема и пръстите му бавно започнаха да затягат каишката.
— Войниците ще умрат, за да те защитят, господарке.
— Това казвам, Кейоке. — Веднъж започнала, Мара не можеше да удържи тежката безнадеждност, която я бе обзела. — Всички ще умрат. Ти, Папе, дори Накоя. След това враговете, които убиха баща ми и брат ми, ще ми отсекат главата и ще я отнесат заедно с натамито, на лорд Минванаби… И Акома ще изчезне.
Старият воин наведе мълчаливо глава. Не можеше да отрече думите на господарката си, нито да предложи някаква утеха. Нареди на носачите да тръгнат към къщата, към светлината, красотата и изкуството, които бяха в основата на наследството на Акома.
Когато робите стъпиха на застланата с чакъл пътека, Мара се засрами от избухването си и спусна завеските, за да се скрие от поглед.
Кейоке усещаше, че тя може би плаче, и гледаше право напред. След смъртта на лорд Сезу и сина му оцеляването с чест изглеждаше непостижима задача. Но заради господарката, чийто живот пазеше, не искаше да се поддаде на вярванията на останалите войници. Че боговете са хвърлили прокоба над Дома и че силата на Акома е безвъзвратно отминала.
Мара заговори с неочаквано решителен тон и го откъсна от мислите му.
— Кеойке, какво ще стане, ако умра, а ти оцелееш?
Той махна към хълмовете, където се бяха оттеглили бандитите с плячката.
— Ако нямам позволението ти да си отнема живота, ще стана като тях, господарке. Скитник без господар и без цел, сив воин, без цвета на някой дом.
Мара отмести малко завеските и го погледна.
— Значи разбойниците са такива?
— Някои. Други са обикновени престъпници, крадци, обирджии, убийци. Но мнозина са воини, надживели господарите си.
На входа ги чакаше Накоя с малка група слуги. Мара заговори по-бързо:
— А те дали са честни, Кейоке?
Командирът я изгледа без следа от порицание.
— Войник без дом не може да има чест. Преди да загинат господарите им? Предполагам, че са били добри хора. Но да надживееш стопанина си е знак за наказание от боговете.
Носилката влезе в двора и носачите я спуснаха на земята. Мара отметна завесите и прие помощта на Кейоке.
— Командире, ела в покоите ми тази вечер, след като съгледвачите се върнат. Искам да обсъдим един план, докато останалите спят.
— Както заповядаш, господарке. — Кейоке се поклони и притисна юмрук до сърцето си в официален поздрав. Мара си помисли, че вижда намек за одобрение на коравото му лице.
Разговорът с Кейоке се проточи. Звездите проблясваха като лед. Луната светеше меднозлатисто в зенита си.
— Господарке, планът ти е опасно дързък — каза накрая Кейоке. — Но както човек не очаква нападение от газен, може и да проработи.
— Трябва да проработи! — Мара изправи рамене. — Иначе гордостта ни ще се срине. Искането на сигурност срещу брак не носи чест, а награждава тези, които заговорничат срещу нас. Нашият дом няма да е вече сериозен участник в Играта и духовете на предците ми ще се разбунтуват. Смятам, че баща ми би казал, че безопасността не е най-добрият път.
Кейоке си сложи шлема и го закопча внимателно, сякаш се подготвяше за битка.
— Както наредиш. Но не ти завиждам как ще обясниш всичко на Накоя. — Поклони се, стана и тръгна към паравана към двора.
Открехна го и излезе. Луната осветяваше лехите с цветя. На нейния фон раменете на командира изглеждаха по-изпънати, а стойката му по-малко напрегната. Мара беше облекчена, че Кейоке приветства воинско разрешение на проблемите на Акома. Беше се съгласил с рискования й план, вместо да настои за обвързването с брак към милостта на по-силен дом. Беше едновременно уплашена и ободрена.
— Ще се омъжа при мои условия, или никога — прошепна Мара. След това легна.
Сънят не идваше. Спомените за Лано се преплитаха със спомени за нафуканите синове на великите домове, от които трябваше да избере ухажор.
Очертаваше се гореща сутрин. От юг духаше сух вятър и влагата на дъждовния сезон бе останала само по сенчестите места. Пастирите караха стадата нийдра сред облаци от прах. Мара закуси във вътрешната градина под приятната сянка на дърветата. Бълбукането на водата във фонтана я успокояваше. Носеше шафраненожълта роба с висока яка и изглеждаше по-млада от седемнайсетте си години. Очите й блестяха ярко, а на лицето й нямаше и следа от сънливост. Но гласът, с който повика Накоя, беше изпълнен с твърд авторитет.