Джикан се поклони, тясното му лице бе замръзнало.
— Тогава по-добре да не пращаме никаква охрана. — Мъчеше се да прикрие недоверието си, но не смееше да накърни честта на господарката, като й се опълчи.
— Не. — Мара оправи гънките на робата си. — Трябва ми почетна стража.
На лицето на Джикан за миг се изписа ужас. Явно господарката бе загубила напълно ума си, щом се канеше да тръгне на такова рисковано пътуване.
— Върви, Джикан — каза Мара. — Изпълни нарежданията ми.
Хадонрата хвърли кос поглед към Кейоке, сякаш беше сигурен, че исканията й ще предизвикат протест. Но старият командир само сви рамене, сякаш казваше, че няма какво да се направи.
Джикан се поколеба, но честта не му позволяваше да противоречи. След остър поглед от страна на Мара се поклони и тръгна с увиснали рамене. Вчера лейди Акома бе похвалила преценката му, а днес сякаш Лашима й бе дала инстинктите на нийдра.
Слугите запазиха абсолютно мълчание. На лицето на Кейоке под перата на шлема не помръдваше с мускул. Само Папевайо срещна погледа на господарката си и ъгълчетата на устата му леко се извиха, сякаш щеше да се усмихне.
3.
Нововъведения
Прахолякът се завихряше.
Силният вятър въобще не намаляваше жегата, а от дразнещия прах нийдрите кихаха. Дървените колела на трите каруци, съставляващи кервана на Мара, скърцаха по настлания път.
Изкачваха се бавно по хълмовете, оставяйки назад равнините… и границите на владенията на Акома. Лакираните в зелено спици отразяваха светлината и сякаш мигаха при въртенето си, а после преставаха рязко, когато камъните забавяха хода им. Коларите подвикваха окуражително на нийдрите, които се инатяха, понеже пасищата и оборите оставаха назад. Робите носеха носилката внимателно по грубия терен, за да не друсат господарката си. Обикновено търпеливата Мара час по час ги канеше да бързат — искаше да прекосят хълмовете, преди да се стъмни.
Дърветата покрай пътя предлагаха удобно укритие — преплетените им клони и гъстият храсталак хвърляха дълбока сянка, в която можеха да се спотайват войници. А и каруците бяха сериозен недостатък. Не можеше да се чуе нищо от мученето на нийдрите и постоянното скърцане на колелата, а прахолякът пречеше и на най-зоркото око. Дори най-коравите ветерани изглеждаха изнервени.
Слънцето бавно се изкачваше към зенита. Долината зад тях беше замъглена от мараня. Дългоопашати кетсо се разбягваха, когато колелата на каруците изтрополяваха покрай камъните, на които се печаха. Водещият впряг и носилката стигнаха превала и Кейоке даде сигнал за спиране. Носачите свалиха носилката под сянката на едно дърво и отправиха мълчалива благодарна молитва. Коларите и бойците останаха на пост под бдителния поглед на Папевайо.
Отпред се виждаше стръмна клисура, прорязваща източните склонове на планините Киамака. Пътят се извиваше стръмно надолу, към дъното й, където течеше поток.
Кейоке се поклони на Мара и посочи едно място в дъното на клисурата, където не растяха дървета и земята бе утъпкана.
— Господарке, съгледвачите ни намериха там топла пепел и остатъци от заклана нийдра. Има следи от лагер, но крадците са продължили. Несъмнено се местят постоянно.
Мара заслони очите си с длан и огледа клисурата. Носеше пищна роба с избродирани на ръкавите птици и шарен колан. На врата си имаше копринен шал, а китките й бяха отрупани с нефритени гривни, полирани от нехуманоидните чо-джа почти до прозрачност. Дрехите й бяха прекалено натруфени, но очите й бяха напрегнато сериозни.
— Мислиш ли, че ще ни нападнат?
— Не знам. — Кейоке отново огледа клисурата, сякаш силата на волята му можеше да разкрие дебнещите бандити. — Но трябва да се подготвим за всеки ход на съдбата. Трябва да действаме, сякаш сме под постоянно наблюдение.
— Тогава да продължаваме — отвърна Мара. — Водоносецът да разнесе вода, та войниците и носачите да се освежат. Така при потока ще спрем уж за да се разхладим и ще изглеждаме по-уязвими, отколкото сме в действителност.
Кейоке отдаде чест.
— Както заповядаш, господарке. Аз ще изчакам нашите хора. Папевайо поема командването на кервана. — В очите му се появи изненадваща загриженост и той добави нежно: — Пази се, господарке. Опасността за живота ти е съвсем реална. Рискът е голям.