Мара не трепна.
— Не е по-голям, отколкото би поел баща ми. Аз съм негова дъщеря.
Командирът й отвърна с една от редките си кратки усмивки и се отдалечи. Заповедите на Мара бяха изпълнени без мотане. Водоносецът мина покрай хората и раздаде от манерките на гърба си със скорост, придобита през дългогодишните военни кампании. След това Кейоке даде знак и Папевайо заповяда на кервана да потегля. Коларите завикаха, колелата заскърцаха и отново се вдигна прахоляк. Каруците прехвърлиха билото и започнаха опасното спускане. Само много набито око щеше да забележи, че охраната е намаляла с един войник.
Мара изглеждаше спокойна и достолепна, но изрисуваното ветрило трепереше в нервните й пръсти. Стряскаше се всеки път, щом носилката се люшнеше по-силно. Затвори очи и се замоли мълчаливо за благословията на Лашима.
Пътят надолу беше коварен и хората и животните трябваше да пристъпват бавно и внимателно. Под краката им се търкаляха камъчета. Мара бе затаила дъх. Стараеше се да не поглежда назад и да не дава друг знак, че керванът й не е тръгнал на нормално пътешествие.
Кейоке и войниците на Акома, които идваха след тях, не можеха да слязат по пътя, защото щяха да ги забележат. Трябваше да заобиколят през горите. Докато не стигнеше до позицията, керванът беше беззащитен като кокошка пред приближаващия със сатър готвач.
Гората в дъното на клисурата бе още по-гъста. По влажната почва растяха папрати, по стеблата на дърветата се виеха лози. Носачите задишаха по-леко, благодарни на горската прохлада. След капризните ветрове на хребета на Мара й се струваше, че въздухът е някак застоял. А може би напрежението правеше обстановката потискаща? Щракането, с което отвори ветрилото си, накара най-близките войници да се обърнат рязко.
Тук дори скалите бяха покрити с дебел мъх и стъпките изобщо не се чуваха, а скърцането на каруците беше приглушено.
Очите на Папевайо непрекъснато оглеждаха сенките от двете страни на пътя. Ръката му бе на увитата с кожени ивици дръжка на меча. Мара го гледаше и мислеше за баща си, който бе умрял, знаейки, че съюзниците му са го предали. Зачуди се какво ли е станало с меча му, произведение на изкуството с резбована дръжка и ножница със скъпоценни камъни. Оръжието имаше гравирана птица шатра, а острието бе изработено по метода джесами, от триста парчета кожа от нийдра, изтънени като хартия и ламинирани изключително прецизно, защото и най-малкото въздушно мехурче би направило оръжието безполезно. Острието беше твърдо като метал и остро като легендарните стоманени мечове на древните. Може би сега го носеше някой варварски лорд, като трофей. Може би щеше да е честен човек, ако варварите имаха такова нещо като чест. Мара прогони тези ужасни мисли. Задушаваше се от сенките и потискащата тишина. Стисна ръце толкова силно, че насмалко да счупи деликатното дървено ветрило.
— Господарке, с твое позволение, искам да дам възможност на мъжете да отдъхнат и да напълнят манерките — каза Папевайо.
Мара се сепна, кимна и отметна потната коса от слепоочията си. Керванът беше стигнал до потока без инциденти. Колелата спряха да скърцат. Воините заеха защитна позиция, някои от робите и коларите се приближиха към тях и им предложиха сухари от тиза и сушени плодове. Други започнаха да се грижат за нийдрите. Носачите на Мара с облекчение спуснаха носилката и търпеливо зачакаха своя ред да се освежат в потока.
Папевайо дойде и коленичи пред господарката си.
— Лейди ще желае ли да слезе от носилката и да се разтъпче?
Мара протегна ръка и бродираният ръкав се свлече почти до земята. Скритият вътре кинжал се тръкна в китката й. Не беше свикнала с непознатата му тежест. Въпреки неодобрението на Накоя, се беше борила с Ланокота като дете, но оръжията никога не я бяха привличали. Кейоке беше настоял да вземе кинжала, въпреки че набързо скъсените кожени колани определено бяха за по-голяма ръка, а дръжката стоеше неловко в дланта й.
Земята до потока беше осеяна със следи от хора и животни, засъхнали след края на дъждовния сезон. Папевайо се наведе да гребне вода, а господарката му зачопли пръстта със сандала си; чудеше се колко ли от следите са от откраднат от Акома добитък. Беше чула от някакъв търговец, че на север бележат копитата на животните, за да улеснят проследяването им, ако ги откраднат. Но доскоро Акома разполагаше с достатъчно много войници, за да не прибягва до подобни мерки.
Папевайо вдигна капещия черпак.