— Господарке?
Мара се откъсна от мислите си, отпи и намокри с пръсти бузите и врата си. Минаваше обяд и светлината превръщаше войниците във фигури от блясък и сянка. Гората изглеждаше неподвижна, сякаш всичко живо спеше в следобедната жега. Мара потръпна. Ако бандитите дебнеха в засада, вече би трябвало да са ги атакували. Неприятната алтернатива я накара да погледне разтревожено бойния водач.
— Папе, ами ако сивите воини са заобиколили и са нападнали имението, докато пътувахме насам?
Воинът остави черпака на един камък. Каишките на бронята му изскърцаха, когато вдигна рамене и посочи с длани нагоре, за да покаже, че плановете зависят от капризите на съдбата.
— Ако бандитите нападнат имението, загубваме цялата си чест, защото най-добрите ти воини са тук. — Огледа гората, ръката му полегна небрежно на дръжката на меча. — Но не мисля, че ще стане така. Мъжете са в готовност. Започва да се разхлажда, но в гората не се чуват насекоми. — Внезапно отнякъде изписка птица. — А щом се обади каркас, значи се задава опасност.
От гората се чуха викове. Две силни ръце дръпнаха Мара към носилката. Гривните й се заплетоха в завеските, когато протегна ръка, за да запази равновесие. Тя се притисна във възглавниците, отметна завесата и видя как Папевайо изважда блестящия си меч. Кракът му закачи глинения черпак и го събори на камъните. Парчетата се посипаха по глезените на Мара. Воините й също извадиха оръжията си и се приготвиха да отблъснат атакуващите разбойници.
Между сгъстяващата се редица защитници Мара успя да зърне мъжете, които тичаха с размахани оръжия към каруците. Бяха мръсни, кльощави и парцаливи, но напредваха организирано, докато се опитваха да пробият линията на защитниците, а и многократно превъзхождаха войниците й. Мара знаеше, че баща й и брат й са воювали и в по-лоши ситуации на варварския свят, и се принуди да не трепне от трясъка на сблъскващи се мечове. Гласът на Папевайо се чуваше над шума на битката. По негов сигнал ветераните на Акома отстъпиха с почти механична дисциплина.
Атаката се разколеба. Отстъплението не носеше чест и обичайната цуранска тактика бе да се напада, а не да се заема защитна позиция. В следващия миг обаче изоставените каруци привлякоха вниманието на грабителите. Заобиколената от зелените брони на телохранителите Мара чу висок крясък. Нападателите спряха. Каруците бяха изоставени без сражение и около тях стояха само невъоръжените колари и водоносецът. Явно воините се бяха отдръпнали, за да защитят нещо по-ценно.
Бандитите се приближиха бавно и предпазливо. Мара видя между телата на защитниците си и боядисаните каруци как петкратно по-голямата вражеска сила ги заобикаля в полукръг.
Ромоленето на водата вече не се чуваше, заглушено от скърцането на доспехи и нервното дишане на напрегнати мъже. Папевайо бе заел позиция до носилката, като издялана статуя с вдигнат меч. За един безкраен момент сякаш всяко движение спря. След това някакъв мъж зад вражеските редици даде заповед и двама бандити махнаха покривалото на едната каруца. Мара усети как по гръбнака й се стича пот, когато започнаха да смъкват стоката на Акома от нея. Сега идваше най-трудният момент, защото за известно време хората й трябваше да удържат строя, без да се поддават на обиди и провокации. Войниците щяха да действат само ако бандитите застрашаваха Мара.
Разбойниците осъзнаха, че няма да има контраатака, развикаха се радостно и започнаха да разтоварват чувалите с тиза. Други се приближиха към стражите, любопитни какво толкова ценно охраняват. Мара забеляза мръсните им ръце, парцаливите им дрехи и некачествените им оръжия. Но начинът, по който ги стискаха, говореше за тренировки, умение и отчаяна нужда. Тези мъже бяха достатъчно отчаяни, за да убият или да умрат за каруца долнокачествена тиза.
Радостта им бе прекъсната от заповеднически вик.
— Спрете! — Бандитите замръзнаха. Някои още притискаха чувалите до гърдите си.
— Да видим какво друго ни е донесла съдбата. — Строен брадат мъж, очевидно главатарят на бандата, мина покрай хората си и тръгна към телохранителите на Мара. Спря с вдигнат меч и наперено изражение, което накара Папевайо да се напрегне.
— Спокойно, Папе — прошепна Мара, повече за да успокои себе си, отколкото да удържи Ударния водач.
— Какво е това? — възкликна бандитът и размаха подигравателно меча си. — Защо мъже с мечове, брони и чест от велик дом не се бият? — В гласа му обаче се прокрадваше безпокойство. Никой цурански воин не би се поколебал да атакува и да умре, защото смъртта в битка беше най-висшата чест. Следващата стъпка го доближи до носилката, той се наведе да погледне вътре и извика: — Жена!