Люджан се обърна към Мара и въздъхна.
— Лейди, аз нямам дом, но малкото ми останала лична чест е в твои ръце.
Подаде меча си на Папевайо с дръжката напред, после, обезоръжен и напълно разчитащ на милостта на Мара, се обърна и махна на хората си.
Слънцето печеше над зелените доспехи на Акома и парцаливите рамене на разбойниците. Само птиците и ромоленето на потока нарушаваха тишината. Мъжете оглеждаха момичето с пищната роба и бижутата. Накрая един бандит пристъпи напред и пусна ножа си; последва го друг с дълъг белег на крака, след това трети и накрая цялата банда започна да се разоръжава. Остриетата падаха от отпуснатите пръсти в краката на воините на Акома. Скоро нито един разбойник не носеше оръжие.
Щом телохранителите й прибраха мечовете и ножовете, Мара пристъпи напред. Бандитите се разделиха, за да я пропуснат, притеснени от меча на Папевайо, който я следваше — Ударният водач имаше такова изражение, че дори най-храбрите не се осмеляваха да го предизвикат.
Папевайо помогна на Мара да се качи на една от каруците и лейди Акома погледна отгоре парцаливата банда и попита:
— Люджан, това ли са всичките ти хора?
Фактът, че все още не бе казала на стрелците си да свалят лъковете, накара главатаря да й отговори искрено.
— Повечето са тук. Петдесетина се грижат за лагера ни в гората. Още десетима наблюдават пътищата.
Мара запресмята.
— Значи командваш около дванайсет дузини. Колко от тях са били войници? Нека отговорят сами.
Към шейсетина от скупчените около каруците мъже вдигнаха ръце. Мара се усмихна окуражително и продължи:
— От кои домове?
Мъжете завикаха, горди с бившата си принадлежност:
— Сайдано!
— Алмач!
— Раймара!
Познати домове, повечето унищожени при издигането на Алмечо за Военачалник, преди Ичиндар да се възкачи на трона. Шумът намаля и Люджан добави:
— Аз бях Ударен водач на Котай, лейди.
Мара седна, намръщеното й изражение премина в тъга.
— Ами останалите?
Един едър, очевидно отслабнал от недохранване мъж пристъпи напред и се поклони.
— Господарке, аз бях фермер в именията на Котай, западно от Мигран. Когато господарят умря, побягнах и последвах този мъж. — И посочи Люджан. — Той се грижи добре за хората си, въпреки че животът ни беше мизерен и труден.
Мара махна към останалите разбойници и попита:
— Престъпници?
Люджан отговори вместо тях.
— Мъже без господари, лейди. Някои свободни фермери, загубили земите си заради данъци. Някои виновни за неподчинение. Мнозина са сиви воини. Но в нашия лагер не допускаме убийци, крадци и хора без принципи. — Той махна към горите. — Разбира се, наоколо има убийци. Вашите патрули намаляха през последните месеци, а пущинакът предлага добри убежища. Но в моята банда има само почтени разбойници. — Засмя се горчиво на собствената си шега. — Ако изобщо има такова нещо като почтени разбойници. — Намръщи се и изгледа Мара въпросително. — Сега, лейди, кажи защо те интересува съдбата на нещастници като нас?
Мара се усмихна, махна на Кейоке и той нареди на войниците си да се покажат. И щом излязоха от храстите, се видя, че не са бойци, а момчета, старци и роби, облечени в части от доспехи и зелени дрехи. Това, което изглеждаше като армия, всъщност беше отряд наполовина по-малък от бандата разбойници — събрани накуп работници и деца от именията на Акома.
Разбойниците се развикаха негодуващо, а Люджан поклати глава с изненада и възхищение.
— Господарке, какво значи това?
— Възможност, Люджан… За всички ни.
Слънцето хвърляше дълги сенки. Нийдрите пасяха до потока и отпъждаха насекомите с опашките си. Мара стоеше на каруцата и гледаше парцаливите бандити, които омитаха месото, плодовете и хляба от тиза, раздадени от хората й.
Въпреки че храната бе по-добра, отколкото разбойниците бяха виждали от месеци, Мара забелязваше очевидното им притеснение. Пленяването в битка означаваше робство. Такива бяха неоспоримите закони на живота. Фактът, че честта на Акома им бе гарантирала статус на свободни, и щедрият обяд, ги бяха изпълнили с колебливо доверие. Но странната млада Управляваща лейди още не бе казала какво иска от тях и бандитите оставаха подозрителни.
Мара ги огледа и реши, че не се различават много от работниците, войниците и робите в нейните имения. Но определено им липсваше едно качество. Дори да стояха пред нея в благороднически роби, пак щеше да знае, че са изгнаници. Видя, че привършват с обяда, и прецени, че е време да направи предложението си.