— Имате честта ми — отвърна Мара, а Кейоке се поклони, за да потвърди, че думите й са верни.
Фермерът коленичи и кръстоса китки в традиционен жест на покорство.
— Господарке, аз съм ваш. Вашата чест е и моя. — С тези думи човекът заявяваше, че е готов да умре също като воините, които защитаваха името на Акома.
Мара кимна официално, а Папевайо мина през бандитите и застана пред фермера. Усука въже около китките му, според древния ритуал, а след това го махна, за да покаже, че не е роб, а свободен човек. Още десетина мъже се скупчиха около него развълнувани и коленичиха, нетърпеливи да приемат предложението на Мара с надеждата за нов живот.
Кейоке нареди на няколко от воините си да заведат новозаклетите работници до имението и да ги оставят под командването на Джикан.
Останалите разбойници заслушаха с отчаяна надежда, когато Мара заговори отново.
— Какви са престъпленията на тези извън закона?
— Обидих жрец — извика един дребен мъж с болнав вид.
— Скрих зърно от бирниците, защото децата ми бяха гладни — каза друг.
Списъкът с дребни провинения продължаваше, но Люджан не бе излъгал, че в отряда му няма крадци и убийци.
— Ако искате напуснете, или останете на служба като свободни мъже — каза Мара. — Предлагам ви амнистия в границите на моите земи, като Управляваща лейди. — Имперската амнистия не влизаше в правомощията на благородниците, но магистратите едва ли щяха да се интересуват от съдбата на нисшите безименни работници, особено ако не се разчуеше.
Помилваните се зарадваха на хитростта на господарката и побързаха да се закълнат на Папевайо. Като работници на Акома можеше да са заплашени от враговете на фамилията, но това все пак беше за предпочитане пред досегашния им окаян живот.
Следобедните сенки се удължиха. Златистата светлина се процеждаше през рехавите клони на дърветата. Мара огледа оределите редици на бандата и спря погледа си върху Люджан.
— Слушайте внимателно, воини без господари. — Изчака радостните гласове на новозаклетите работници да заглъхнат по пътя. Изправи се — крехка до мускулестия Папевайо — и огледа останалите разбойници. — Предлагам нещо, което никой воин в историята на империята не е получавал: второ начало. Кой иска да дойде с мен в имението и да изкове наново честта си… като коленичи пред свещената градина и се закълне в натамито на Акома?
Над поляната се спусна тишина, сякаш никой не се осмеляваше дори да диша. След това настана истинска лудница. Мъжете крещяха въпроси, други викаха, решили, че знаят отговорите. Заразмахваха се мръсни ръце, някои от мъжете изтъкваха различни аспекти на законите, а най-развълнуваните тръгнаха към каруцата на Мара.
Папевайо спря устрема им с изваден меч, а Кейоке изкрещя заповедно.
Настъпи тишина — бандитите млъкнаха и се обърнаха към водача си. Какво щеше да реши той?
Люджан се поклони на момичето, което искаше да преобърне познатия му живот надолу с главата.
— Лейди, думите ти са… смайващи… и немислимо щедри. Но ние нямаме господари, които да ни освободят от предишната служба. — В очите му проблесна нещо като непокорство.
Мара го забеляза и се помъчи да разбере на какво се дължи то. Мъжът беше дори красив под цялата мръсотия, но сякаш се чувстваше заплашен — и внезапно Мара осъзна защо. Тези хора просто нямаха цел и живееха без надежда, ден за ден. Ако успееше да ги накара отново да хванат съдбата в собствените си ръце и да се закълнат на Акома, щеше да получи неимоверно ценни воини. Но първо трябваше да ги накара да повярват отново.
— Вие вече не сте на служба — каза тя тихо, почти нежно.
— Но ние сме се клели… — Гласът му премина почти в шепот. — Никой не е предлагал подобно нещо. Ние… Кой би могъл да знае кое е честно? — Люджан сякаш молеше Мара да отсъди кое е правилно, а останалите разбойници разчитаха на него.
Мара внезапно се почувства като неопитната седемнайсетгодишна послушница на Лашима и се обърна към Кейоке за помощ. И старият воин не я подведе. Гласът му остана спокоен, въпреки че изпитваше не по-малка неловкост от Люджан от това изкривяване на традициите.
— Воинът трябва да умре в служба на господаря, иначе губи честта си. Но, както посочи господарката, ако съдбата не е съгласна, човек не може да спори с боговете. Ако те не искат да служите на Акома, гневът им ще се стовари върху дома. Господарката поема този риск от свое и ваше име. Всички ще умрем, със или без намесата на небесата. Но по-дръзките от вас ще се противопоставят на съдбата… — той замълча многозначително — и ще умрат като воини.