Люджан не изглеждаше убеден. Дразненето на боговете можеше да доведе до пълно унищожение. Мизерното съществуване като разбойник поне даваше малък шанс да се реваншира, че не е умрял с господаря си, и да изкачи душата си малко по-нагоре при следващото завъртане на Колелото на живота.
Бандитите споделяха колебанията на главатаря и всеки спореше вътрешно в себе си. Папевайо почеса белега си и заговори замислено:
— Аз съм Папевайо, Първи ударен водач на Акома. Роден съм, за да служа на този дом, но баща ми и дядо ми имаха братовчеди на служба при Шинцаваи, Ведевайо, Анасати… — Млъкна и след като никой не се обади, добави още няколко дома.
Люджан стоеше неподвижно, с притворени очи, но един от бандитите зад него извика:
— Баща ми служеше на Ведевайо. Живях там, преди да постъпя на служба при лорд Серак. Казваше се Алмаки.
Папевайо кимна.
— Този ли Алмаки, който е братовчед на баща ми Папендайо?
Мъжът поклати глава.
— Не, но познавах и него. Наричаха го Алмаки Малкия, а баща ми беше Големия. Но имам и други братовчеди на баща ми, които служеха там.
Папевайо го дръпна настрани и двамата заговориха тихо.
След оживена дискусия бандитът се усмихна широко, а Ударният водач се поклони учтиво на Мара.
— Господарке, това е Торам. Вуйчо му е братовчед на мъж, който се оженил за сестрата на жената на племенника на баща ми. Той ми е братовчед и е достоен да служи на Акома.
Мара скри усмивката си с ръкав. Папе и очевидно хитрият Торам бяха използвали един простичък факт от цуранската култура. По традиция вторите и третите синове бяха свободни да постъпят на служба при други домове. Папевайо третираше сивия воин като младеж и заобикаляше напълно въпроса на Люджан за честта. Мара възвърна сериозния си вид и каза:
— Папе, приеми братовчед си на служба, ако желае.
Папевайо хвана рамото на Торам в братски жест.
— Братовчеде, призован си да служиш на Акома.
Мъжът вдигна брадичката си с новопридобита гордост и потвърди:
— Приемам!
Думите му задействаха останалите бандити, които се струпаха около стражите на Акома и започнаха да търсят общи роднини. Мара отново потисна усмивката си. Воините, както и благородниците, знаеха произхода си поне няколко поколения назад, както и многобройните чичовци, лели и братовчеди, дори само по име. Когато двама цурани се срещнеха за пръв път, започваше дълго осведомяване за здравето на роднините, докато не установяха кой стои по-високо в социалната стълбица. Нямаше почти никакъв проблем след сериозно разпитване хората да намерят обща връзка, която да им позволи да постъпят на служба.
Мара прие ръката на Папевайо и слезе от каруцата. Разбойниците се бяха стълпили на групи около стражите и подвикваха весело въпроси и отговори, докато уточняваха семейните връзки. Люджан поклати учудено глава и погледна Мара. В очите му се четеше одобрение и дори възхита.
— Лейди, хитростта, с която ни плени, беше майсторска… и дори само заради това щях да съм горд да ти служа. Това… — Той махна към развълнуваните мъже. — Това е направо невероятно. — Насмалко да се поддаде на емоциите, така че извърна глава за момент и преглътна тежко. След това я погледна: на лицето му бе надяната типичната маска на спокойствие, но очите му искряха.
— Не знам дали е правилно, но ще служа с радост и ще направя честта на Акома моя. Животът ми е твой, лейди. И дори да е къс, е добре, че отново ще нося цветове. — Очите му бяха вперени в нейните и следващите му думи я впечатлиха с искреността си. — Надявам се обаче да живея още дълги години, господарке, за да мога да ти служа. Защото мисля, че играеш Играта на Съвета. — За момент загуби самоконтрол, очите му се навлажниха, а на лицето му се изписа усмивка. — И мисля, че империята няма да е същата след теб.
Мара не каза нищо, а Люджан се поклони и тръгна към войниците на Акома, за да намери общи роднини, колкото и да са далечни. След това, с разрешението на Кейоке, изпрати вестоносци, които да повикат останалите му хора.
Отначало новодошлите гледаха с недоверие, но скептицизмът им бързо се стопи и също като другарите си и те започнаха да изреждат имена на роднини, за да възвърнат честта си, като постъпят на служба.
Следобедът премина и дърветата започнаха да хвърлят дълги сенки. Жегата намаля. Мара, доволна от деня, загледа как ято птици гагуин се спуска, за да се храни с раздвижилите се насекоми, и осъзна колко е уморена и гладна.