Кейоке, сякаш прочел мислите й, каза:
— Лейди, трябва да тръгваме, ако искаме да стигнем до именията, преди да падне мрак.
Мара кимна. Копнееше за меките възглавници в носилката, а не за грубите чували със зърно. Повиши глас, така че да я чуят всички.
— Командире, да тръгваме. Новите войници на Акома искат баня, топла храна и подслон в бараките, та нощната влага да не мокри завивките им.
Не успя да прикрие сълзите си при радостния вик, който последва. Мъжете, които доскоро бяха готови да се бият срещу нея, сега нямаха търпение да я защитят. Момичето отправи мълчалива благодарност към Лашима. Първата победа беше лесна, но всеки евентуален успех срещу силата на Минванаби и коварството на Анасати щеше да е изключително труден.
Отпусната на възглавниците в носилката, Мара си позволи да въздъхне облекчено. Страхът и колебанията, които бе потискала по време на преговорите с разбойниците, изплуваха зад уединението на завеските. Досега не беше признавала колко е уплашена. През тялото й премина неочаквана тръпка. Знаеше, че сълзите ще съсипят скъпата коприна на робата, и затова подсмръкна и сдържа плача си. Лано се подиграваше на емоционалните й изблици в детството и я дразнеше, че не е цуранка — макар че не се очакваше жените да са толкова сдържани, колкото мъжете.
Спомни си смеха му и факта, че баща й никога не бе демонстрирал каквато и да е несигурност, и затвори очи в опит да се успокои. Сякаш чуваше в главата си гласа на сестрата на Лашима, която я обучаваше в храма. Опознай натурата си, приеми всички аспекти и ще успееш да я овладееш. Отричането на себе си е отричане на всичко.
Подсмръкна отново. Вече и носът й протече. Тя издърпа ръкавите си до лактите и мълчаливо призна истината. Беше ужасена, особено когато мислеше, че бандитите може да са нападнали имението, докато тя ги търси из хълмовете.
Отново се сгълча: това не беше държането на една Управляваща лейди! Внезапно разбра къде се коренят чувствата й. Въобще не знаеше как трябва да се държи като Управляваща лейди. Липсваше й каквото и да било обучение за управление. Беше храмова послушница, хвърлена в най-смъртоносното състезание в империята.
Спомни си един от ранните уроци на баща си. Колебанията могат само да навредят на човек да действа решително. В Играта на Съвета да се поколебаеш значеше да умреш.
Погледна през завесите към новопридобитите си служители, за да избегне мисленето за тези слабости. Въпреки мърлявите дрехи, изпитите лица и уплашените очи тези мъже бяха войници. Но Мара видя и нещо, което не бе забелязала досега: тези престъпници, дори дръзкият Люджан, бяха уплашени, също като нея. Това й се стори странно, докато не осмисли засадата от тяхна гледна точка. Въпреки че бяха много по-малко от разбойниците, воините на Акома бяха корави ветерани с пълна екипировка. А повечето от сивите воини не бяха виждали свястна храна от години. Освен това бяха въоръжени с грубо изработени или откраднати некачествени мечове и ножове. Само неколцина имаха нещо като щитове и никой не носеше броня. Да, мнозина от тези отчаяни мъже бяха очаквали някои от окаяните им братя да загинат този ден. И всеки се бе чудил дали ще попадне в тази бройка.
Мъжете маршируваха, без да подозират, че ги наблюдава. Лицата им издаваха множество емоции, сред които надежда и страх от разочарование, Мара се отпусна на възглавниците и загледа пъстрата тапицерия на носилката. Как така бе започнала внезапно да вижда тези неща на хорските лица? Нима страхът й бе отключил някакво скрито възприятие? Внезапно присъствието на брат й изпълни съзнанието й, сякаш Ланокота стоеше до нея. Ако затвореше очи, можеше да чуе тихия му шепот: „Порастваш, сестричке“.
Вече не можеше да сдържа сълзите си. Сега хлипането не идваше от мъка, а от оживление, подобно на радостта, когато Лано бе спечелил за последно летните игри в Сулан-Ку. Него ден Мара и баща й се радваха като селяни на трибуните. Не се притесняваха за социален статус и благоприличие. Само че сега емоцията беше десетократно по-силна.
Беше спечелила. Радваше се на първата си победа в Играта на Съвета и преживяването замъгляваше разсъдъка й и я караше да желае нещо по-голямо. За пръв път в живота си разбираше защо великите лордове се борят и дори умират за възможността да спечелят чест.
Усмихна се през сълзи и позволи на поклащането на носилката да я успокои. Никой от противниците й в невидимата игра на цуранската политика нямаше да разбере за този ход. Поне не директно и за известно време. Въпреки че коварството на Минванаби беше намалило гарнизона й до петдесет човека, тя вече командваше повече от двеста. Из цялата империя имаше разпръснати сиви воини, така че можеше да изпрати хората си да вербуват още. Ако изпращането на кутията с перото и въжето й спечелеше още седмица от лорд Минванаби, можеше да разполага с петстотин войници, които да отблъснат следващия му ход. Изпълни я радост. Усещаше вкуса на победата! От спомените й се надигнаха два гласа. Единият беше на обучаващата сестра: „Дете, не се поддавай на изкушенията на властта и триумфа, защото те са временни“. Но Лано я съветваше да оцени постиженията си. „Радвай се на победата, докато можеш, Мара-ани. Радвай се, докато можеш“.