Отпусна се уморено и опита да успокои съзнанието си. Усмихна се в уединението на носилката си, докато робите я отнасяха към къщи в настъпващата вечер. Знаеше, че ситуацията й е почти безнадеждна, но щеше да приеме съвета на Лано. Трябваше да се наслади на живота, докато имаше възможност.
Колелата на каруците скърцаха, нийдрите пръхтяха, прахолякът от маршируващите мъже оцветяваше въздуха в златисто. Залезът преминаваше в сумрак, докато странният керван от дрипави войници приближаваше към именията на Акома.
В осветения от факли главен двор цареше хаос. Пристигането на безстопанствените работници бе създало доста работа за Джикан и хората му, защото трябваше да се намерят места за настаняване и вечеря. А когато дойде и керванът с парцаливите недохранени воини на Люджан, хадонрата вдигна ръце към небето и се примоли боговете да сложат край на този невъзможен ден. Беше гладен и знаеше, че жена му ще го гълчи, защото е изпуснал приспиването на децата, но нареди готвачите да приготвят нов казан с тиза и да нарежат студено месо и плодове. След това, наваксвайки с енергичност не особено впечатляващото си телосложение, започна да записва имената на хората, за да разбере кой има нужда от дрехи и кой от сандали. Кейоке започна да разпределя новодошлите по отряди, а Джикан и помощниците му организираха група роби, която да разчисти пустите казарми и да застеле леглата. Люджан прие ролята на офицер, без да чака официално назначение, и помагаше, когато трябва и със заплахи, за уреждането на нещата.
Сред хаоса от мъже и каруци се появи Накоя, иглите в косата й се бяха разкривили от бързане. Погледна за миг парцаливата група, след което продължи направо към носилката на Мара. Проби си решително път през тълпата и стигна до нея точно когато Папевайо помагаше на господарката да слезе. Мара беше схваната от пътуването и замаяна от факлите, но забеляза мълчаливия момент, в който Бойният водач я предаде в ръцете на Накоя. Невидимата граница между владенията на телохранителя и дойката бе на прага на главната сграда.
Накоя я придружи до покоите й, една крачка зад рамото й, както беше прието. Щом влязоха, махна на прислужниците да се оттеглят и затвори плътно параваните. Изражението й в трепкащите сенки беше неразгадаемо.
Мара започна да сваля гривните и бижутата, използвани като маскировка за военната й хитрост, а дойката заговори с корави нотки в гласа:
— Какво е това внезапно завръщане? И какви са всичките тези дрипльовци?
Мара пусна една брошка и нефритената огърлица в ковчежето. След напрежението, опасността и последвалата опияняваща еуфория заповедническият тон на дойката я накара да стисне зъби. Запази обаче самообладание и свали пръстените си един по един, докато излагаше в подробности плана за попълване на гарнизона на Акома.
Последното бижу падна на купчината, а Накоя повиши глас:
— Осмелила си се да заложиш бъдещето на Акома на толкова лошо замислен план? Момиче, знаеш ли какво си рискувала? — Мара се обърна и видя, че лицето на дойката е почервеняло, а юмруците й са свити. — Ако дори един от тези бандити беше замахнал, мъжете ти щяха да умрат, докато те защитават! И за какво? За да останат само десетина в тази празна обител, когато дойде Минванаби? Кой щеше да защити натамито? Не Кеойке и Папевайо. Те щяха да са мъртви! — Старицата се разтресе в почти истеричен гняв. — Можеше да те изнасилят всичките! Можеше да те убият!
Извиси глас, неспособна да удържи гнева си.
— Вместо тази… безразсъдна авантюра… трябваше да помислиш за подходящ брак. — Сграбчи ръцете на Мара и я разтърси, сякаш още беше дете. — Ако продължаваш с твърдоглавите си глупости, ще откриеш, че единственият кандидат е син на търговец на тор, който се опитва да купи име за семейството си, докато главорези и крадци на добитък охраняват имението ти!