И даде знак за край на срещата. Съветниците й се надигнаха. Накоя дръпна Аракаси за ръкава и изсумтя:
— Момичето не знае нищо за чо-джа. Как ще преговаря?
Аракаси хвана галантно ръката й и я поведе към прага, сякаш беше любимата му баба.
— Новите царици се появяват толкова рядко, че никой не е подготвен да преговаря. Лейди Акома просто трябва да се съгласи с условията, който поискат.
И я изведе в коридора.
Мара едва сдържаше вълнението си. Новините затъмниха всички мисли за предстоящата й сватба. Кошерът в имението й нямаше да е само източник на чест и военна мощ. Освен страховити воини чо-джа бяха миньори, които копаеха редки метали и скъпоценни камъни и от тях занаятчиите им правеха невероятно красиви бижута. Насекомоподобните същества знаеха и тайната на производството на коприна, тънката материя, предпочитана във винаги горещата империя. В миналото бе имало няколко войни за контрол на търговията с нея, но накрая императорът бе забранил да се налага монопол. Сега всеки лорд, който се сдобиеше с коприна, можеше да търгува.
Продукцията на чо-джа беше ценна, а в замяна те искаха само зърно и кожени предмети. По тази причина лордовете бяха готови да убиват, за да се сдобият с кошер в земите си. А чо-джа имаха нова царица по-рядко от веднъж на човешко поколение.
Мара трябваше да убеди новата царица да се премести в земите на Акома. Ако се провалеше, останалите домове щяха да пратят представители и все някой щеше да предложи задоволителни условия. А както бе отбелязал Аракаси, никой не знаеше как да привлече странни същества като чо-джа.
Люджан и хората му се измъкнаха към хълмовете почти незабелязано сред хаоса от слуги, които събираха провизии за ескорта, който заминаваше да преговаря с новата царица на чо-джа.
Мара напусна покоите си преди зазоряване. Пастирите още не бяха изкарали добитъка. От роената трева се вдигаше мъгла. Мара беше загърната с тежко наметало срещу влагата и стоеше до празната носилка с Джикан. Мъжът носеше мастилница и записваше последните указания на господарката.
Внезапно тя сепнато прехапа устна.
— Богове, вълнението ме накара почти да забравя!
Джикан повдигна вежди.
— Господарке?
— Сватбените покани. — Мара раздразнено тръсна глава. — Накоя ще ти каже подходящите ритуални стихове. Тя знае по-добре от мен кой да бъде поканен и кой може да бъде пропуснат. Накарай я от мое име да се заеме с тези задачи.
Джикан бързо записа и повдигна друг въпрос.
— Ами лятната продажба, господарке? Животните трябва да се регистрират предварително в Животновъдската гилдия.
— Досега се справяш добре — отвърна Мара; нямаше време да обяснява. — Вярвам на преценката ти.
Кейоке се появи с подбраните войници, Папевайо и Аракаси говореха малко по-настрани.
Мъжете се събраха с мълчаливата ефикасност на ветерани. Кейоке носеше тъмната си обикновена броня, пригодена за дълъг път в пущинака. На офицерския му шлем имаше само едно късо перо, а орнаментирания церемониален меч беше сменил с простичкия, който предпочиташе да ползва в битка.
Кейоке застана пред Мара и се поклони.
— Господарке, мъжете са готови. Носачите натовариха припаси, съгледвачите вече тръгнаха. Готови сме за тръгване, щом заповядаш.
Мара освободи Джикан, качи се на носилката, седна на възглавниците и нареди:
— Тръгваме.
Обзе я внезапен страх, докато полуголите носачи вдигаха носилката. Това не беше официална визита при друг лорд, а дързък ход, за да спечели предимство в Играта на Съвета. Дързостта пък криеше рискове. Смъртоносни рискове.
Отрядът на Акома се движеше тихо, воден от Аракаси. Мара виждаше, че с всеки ден войниците стават по-напрегнати. Цуранските войници не губеха дисциплина пред владетеля си, но при предишните пътувания тя бе чула тихи разговори и шеги край огъня. Сега мъжете пазеха тишина и я нарушаваха само шепнешком. Обичайно оживените им лица бяха застинали в безизразни маски. Храната им беше само питки от тиза и сушено месо от нийдра.