На третия ден изчакаха да се стъмни и тръгнаха в мрака. Призори бяха навлезли дълбоко в територията на съседния лорд и на няколко пъти се спотайваха от патрули от имението. Кейоке държеше мъжете си наблизо и избягваше контактите. Дори дребните лордове можеха да изпробват късмета си и да нападнат нарушителите, ако решаха, че могат да унищожат Мара и петдесетимата й стражи. А ако някой друг лорд знаеше за новата царица, шансът за атака ставаше сигурен.
Мара беше уморена. Не можеше да си почине, не само заради постоянното пътуване и тревогите, но и заради очакването. Придобиването на кошер щеше да помогне на оцеляването на Акома повече от дузина заговори във Върховния съвет.
Изминаха още четири изтощителни дни. Хората спяха малко, защото нощем избягваха патрули и прекосяваха бързо откритите пасища и посеви с тиза около многото притоци на река Гагаджин. В такива случаи робите отзад се грижеха да изправят смачканите растения, за да заличат следите от преминаването им. Призори на деветия ден Мара седеше на земята като воин и ядеше сирене и сухари. Извика Кейоке и Аракаси да седнат до нея.
Двамата отказаха да споделят храната й, защото вече бяха изяли студените си дажби. Тя погледна лицата им. Едното беше набръчкано, старо и познато като изгрева. Другото бе като илюзия, маска на необходимия в момента образ.
— Минахме през три добре охранявани имения. Нито един патрул не ни засече. На невероятните умения на водача и командира си ли да вярвам, или е толкова лесно въоръжени мъже да се промъкват из империята?
— Основателен въпрос, господарке. — Аракаси я погледна със зараждащо се уважение. — На човек не му трябва шпионска мрежа, за да знае, че Кейоке е прочут офицер, уважаван в цялата империя заради опита си.
— Нямаше да се справим толкова добре без напътствията на Аракаси — отвърна скромно Кейоке. — Знанията му са впечатляващи. Акома тепърва ще печели от тях.
Мара погледна Аракаси. Шпионинът беше докарал напрегнатото изражение на воин и то дори му отиваше. Способността му да изглежда както пожелае я изнервяше.
— Кажи ми честно, толкова ли ще ти е лесно да водиш въоръжен отряд и през земите на Акома?
Аракаси се засмя. Неочакван звук в напрегнатия лагер.
— Съвсем не, господарке. Кейоке е прочут с уменията си във военното дело. Разбира опасността от постоянни непроменящи се патрули. Той е благоразумен и коварен дори когато силите му са малки. — Погледна уважително командира и добави: — Особено когато силите му са малки. Трудно е дори за един човек да проникне в земите на Акома, камо ли за сериозен отряд.
Кейоке усети намека.
— Казваш трудно. Но не и невъзможно.
Аракаси кимна.
— Именно.
— Сивите войни на Люджан отвлякоха нийдрите ни без особени трудности — каза Мара.
Аракаси не можа да сдържи усмивката си.
— Вярно, но той имаше предимство. Аз му казах къде и кога да удари.
Кейоке го изгледа опасно.
— Явно трябва да обсъдим някои неща. Господарке, може ли да се оттеглим?
— Не — каза Мара. — Аракаси, в империята има ли толкова добре пазено имение, че никой странник и крадец да не може да проникне?
— Само едно — отвърна шпионинът. — Имението на лорд Дачиндо, далече на изток.
Мара се усмихна, сякаш бе спечелила малка победа.
— Кейоке, наистина има какво да обсъдите с Аракаси. Вървете.
Двамата станаха, дръпнаха се настрани и заговориха тихо в мъгливото утро. Мара знаеше, че мъдростта ще надделее, колкото и Кейоке да се засяга за пропуските в сигурността. Командирът щеше да приеме всяка информация на Главния шпионин, за да защити по-добре господарката си. Усмихна се и прати един роб да й донесе гребена, сигурна, че до деня на сватбата не само имението на Дачиндо ще бъде непробиваемо. В последните минути, преди да тръгнат, се отдаде на все по-изнервящото занимание да разресва сплъстената си коса без помощта на слугиня.
Денят беше горещ, но войниците маршируваха, без да се оплакват. Равнините с пасища и ниви отстъпиха място на гористи хълмове, осеяни със скали. Дърветата бяха стари, обрасли с лози и трънаци. Но колкото по-труден ставаше теренът, толкова повече се подобряваше настроението на хората. Движеха се с добро темпо и когато слънцето започна да се спуска, стигнаха границите на земите на Инродака. Аракаси поиска да спрат и заговори, докато войниците сменяха бойните си доспехи с боядисаните парадни: