— Трябва да оставим тази пътека и да прехвърлим хребета ето там. — И махна към една едва забележима пътечка, водеща право нагоре в най-гъстата гора.
— Мислех, че чо-джа стоят кошерите си на поляни и в долини — изсумтя Кейоке.
Аракаси избърса потта от челото си. Слънцето клонеше към залез и той държеше да пристигнат, преди да се стъмни.
— По принцип е вярно. Поне аз не съм чувал за кошер, който да не е на открито. — Шпионинът посочи към пътечката. — По-натам гората се разрежда. Има долина с поляни, на около хиляди крачки нагоре. Там е мястото, което търсим.
— Значи старият кошер не е в земите на Инродака? — намеси се Мара.
— Не, но има някакво съглашение. — Аракаси посочи на север, където гората беше най-гъста. — Преди незнайно колко години тези земи са били част от по-голямо имение. Когато незнайният лорд паднал, владенията му били разделени между завоевателите, включително и Инродака. Тази част останала ничия. Земята тук не е хубава. Има хубава гора, но превозът на трупите е труден, а пасищата са твърде малко и нямат връзка с равнините.
— Все пак чо-джа приемат Инродака като свой хазяин, без да го правят на въпрос. Кой знае как мислят! — Шпионинът насочи войниците към стръмната пътечка. — Трябва да сме предпазливи, но сдържани. Сигурно ще ни спрат войници чо-джа. Не бива да се сражаваме. При нова царица в кошера дори опитните ветерани ще са нервни и агресивни. Може да симулират атака, но никой не бива да вади оръжието си, в противен случай сме мъртви.
Мара се посъветва с Кейоке и одобри заповедта на Главния шпионин. Всички се облякоха в яркозеленото на Акома и започнаха изкачването.
Стръмната пътечка се виеше между назъбени скали и не можеше да се пътува с носилка, Кейоке помагаше на Мара при по-сериозните изкачвания. Пътеката не беше направена за хора, а за куми, шестокраките планински кози, и за подвижните чо-джа. Най-тежко беше за носачите, които се превиваха под припасите, и за другите, които мъкнеха празната носилка в края на колоната.
Слънцето напичаше гърбовете на войниците. Странни планински птици се разлитаха при приближаването им, а храстите бяха пълни с дивеч. Запленена от новите преживявания, Мара въобще не обръщаше внимание на болките в краката.
Точно след пладне предният патрул вдигна тревога. Кейоке хвана Мара за ръка и я поведе напред.
Дузина воини чо-джа стояха, стиснали копия пред телата си, но не излъчваха заплаха. Телата им бяха лъскаво черни и на прешлени като на насекоми, ръцете им имаха шест части. На Мара й се струваха еднакви, като произведени от занаятчийска гилдия.
— Това са стари воини — отбеляза Кейоке. — Няма да ни нападнат, освен ако не ги провокираме.
Думите му й помогнаха да се успокои. Тя зачака с напрегнатия ескорт, а командирът пристъпи напред и вдигна ръка с дланта напред.
— Чест за кошера ви.
Най-близкият чо-джа отговори с изненадващо разбираем глас:
— Чест за дома ви, мъже на Акома. Кой говори? Кошерът трябва да бъде предупреден за вашето пристигане.
— Аз съм Кейоке, командир на Акома.
Водачът на съществата отвърна на поздрава. Мара оглеждаше как е устроено тялото му. Широко задно туловище с три крака с по три сегмента и по-малко горно тяло с почти човешки ръце. Плътта бе покрита с хитин, а на китките имаше шипове, остри като ножове. Носеше шлем с видимо цуранска изработка. Лицето беше кръгло, с фасетъчни очи и два отвора на мястото на ноздрите. Челюстта и устата бяха изненадващо подобни на човешките, но гласът му бе напевно чуруликащ.
— Аз съм Иксал’т, водач на Втора команда на кошера Каит’лк.
— А, да. — Кейоке се отпусна, сякаш беше в компанията на стар познат. — Ти служеше по време на нашествието в Турилските планини. — Това обясняваше как чо-джа е разпознал цветовете на Акома. Командирът посочи Мара. — Това е нашата лейди Акома. Идва да преговаря с новата ви царица.
Фасетъчните очи се обърнаха към момичето и чо-джа направи доста сносен поклон.
— Добре дошла, лейди. Пристигате навреме. Новите воини са неспокойни. Люпилото е голямо и сме малко претъпкани. Продължете и нека боговете ви благословят тези преговори.
Чо-джа се разстъпиха и позволиха на цураните да продължат. Мара, заинтересувана от неочакваните познания на командира, каза:
— Кейоке, не знаех, че разбираш чо-джа.
— Познавам войниците им, доколкото това е възможно. Служих с тях преди много години, когато дядо ти беше събрал множество домове в битка срещу Източната конфедерация. — Старият воин все едно не усещаше възрастта си и се изкачваше по стръмния склон без усилие.