Аракаси обърса челото си и се усмихна снизходително.
— Не сме, лейди. Хората се заселвали в земи, които чо-джа не искали, докато цариците не установили, че кошерите им са обградени. Най-лесният изход и за двете страни било да сключат мир. Трябва да си опитен воин, за да се изправиш срещу чо-джа и да оцелееш. Когато се раздразнят, са ужасни.
Докато ескортът напредваше към могилата, чо-джа ставаха все повече. Скоро вече се разминаваха със стотици. Някои носеха кошници, привързани към телата им, други колани с инструменти. Мара наблюдаваше с любопитство през завеските на носилката.
— Аракаси, този кошер нормално голям ли е?
— Може би малко повече от средното, господарке. Но не драстично.
— Колко чо-джа живеят вътре?
— Двайсет — двайсет и пет хиляди — отвърна без колебание Аракаси.
Мара беше зашеметена. Тук, в пущинака, имаше цял град.
— Колко ще тръгнат с новата царица?
— Не знам. В миналото кошерите се разделяли, когато населението станело твърде голямо. — Той сви рамене. — Сега не виждам голяма логика в раждането на нова царица. Въпреки че се размножават постоянно, чо-джа контролират броя на кошерите. Може би старата царица трябва да се възпроизведе веднъж на поколение. А може да е станало по случайност. Наистина не знам.
Кошерът приличаше на симетричен стъпаловиден хълм. Войниците сгъстиха строя. Тревата беше отъпкана и се вдигаше прахоляк. На няколко пъти групи млади чо-джа се приближаваха до отряда на Мара, сочеха хората и чуруликаха разгорещено на своя език, но възрастните не обръщаха внимание на посетителите. Работници мъкнеха дървета, за всяко от което щяха да са нужни по пет човека, а чо-джа се справяха сами.
Насреща им се устреми нова група млади воини. Работниците се разпръснаха от пътя им, като тракаха недоволно с челюсти. След миг цураните бяха заобиколени. Кейоке даде сигнал за спиране. Войниците удариха с дръжките на копията по земята, но не ги насочиха напред, въпреки че чо-джа изглеждаха готови за бой. За разлика от стражите на хребета, тези нямаха шлемове, но с могъщите си естествено бронирани тела и с острите шипове на китките щяха да са страховити противници.
Аракаси остана до носилката, а Кейоке тръгна напред. И в този миг един чо-джа нападна. Закова на сантиметри от Кейоке, с невероятната подвижност на расата си, и затрепери, сякаш нетърпелив да се сбие. Кейоке се поклони учтиво.
— Ние сме от Акома. Лейди Акома иска да говори с вашата царица.
Воинът не помръдна. Работниците продължаваха да ги заобикалят. Стражите на Акома очакваха напрегнато всяка заплаха за господарката им.
— Не мисля, че тези воини разбират цурански — обади се Аракаси. — Този току-що е пораснал. Може да се наложи да се защитаваме. — Главният шпионин понижи глас. — Ако този нападне, останалите може да му помогнат. Ако го провокираме, със сигурност ще се случи. Удряйте само по тези, които посягат първи, защото други може да опитат да ни помогнат.
Кейоке кимна почти незабележимо и бавно отпусна ръка на дръжката на меча си. Но не посегна да го извади дори когато съществото помръдна. Изминаха няколко тягостни мига, след което се появи друг чо-джа.
Мара и изнервеният ескорт наблюдаваха как новодошлият разбутва младите воини. Спря до този, който бе предизвикал Кейоке, и извика нещо на чуруликащия им език. Неколцина от младите се разпръснаха, но повечето останаха, включително онзи, който им препречваше пътя. Без предупреждение новодошлият посегна и хвана младока през горната част на тялото. Стисна го и за момент двете същества се напъваха здраво, хитиновите им брони се търкаха една в друга. Младият залитна, изгуби равновесие, падна на земята и зарита панически с крака. Възрастният го настъпи, задържа го за момент неподвижен, след което го пусна. Младокът се надигна и побягна, останалите го последваха.
Старият войник изщрака извинително и поздрави:
— Чест на дома ви, хора. — Кейоке отвърна на поздрава. — Младите не са свикнали да виждат човеци. Беше готов да нападне и останалите щяха да се присъединят, ако не го бях съборил.
Аракаси заговори така, че да го чуват всички:
— Чо-джа са уязвими, когато са на земята. Невероятно подвижни са, но се притесняват да загубят опора.
— Така е — съгласи се чо-джа. — Когато го съборих, той разбра, че съм по-силен от него и че няма шанс. Аз съм Ратарк’л, воин на Каит’лк. — Поклони се съвсем като човек и им махна да го последват. — Не познавам цветовете ви, но виждам, че не сте от Инродака. Неговите хора носят цвета, който не виждаме и който вие го наричате червен.