— Но офицерът им сякаш не се засегна — отбеляза Аракаси. — Просто се учуди. — И поклати глава с нещо като възхищение.
Въпреки това Кейоке нареди на войниците да са нащрек. Всички зачакаха връщането на командира на чо-джа.
Лакс’л се появи от тъмния вход. Поклони се ниско и лъскавата му хитинова глава почти докосна земята.
— За царицата ни е чест, че желаете да влезете в кошера, за да се срещнете с дъщеря й. Позволява да вземете един офицер, пет воини и колкото искате работници. Елате, лейди Акома. Царицата ви очаква в голямата зала.
Мара даде знак и леко развеселеният Кейоке избра Аракаси и четирима други за ескорт и нареди на останалите да ги изчакат, без да създават проблеми.
Мара, носачите и подбраните воини влязоха в мрачния тунел.
Първото впечатление беше за влага, мирис на пръст и още някакво по-остро ухание, което очевидно идваше от чо-джа. Голямата арка беше с невероятно деликатна резба, украсена с инкрустирани метали и скъпоценни камъни. Мара си представи колко доволен ще е Джикан, ако успеят да се сдобият с толкова изкусни майстори.
Тунелът тръгна надолу и светлината от входа взе да изчезва и сенките се сгъстиха. Командирът на чо-джа водеше с характерната за расата на чо-джа скорост и хората бързаха да го настигнат. Пъхтенето на робите се усилваше, докато вървяха през странния лабиринт. Тунелите бяха издълбани в земята и укрепени с някакво вещество, твърдо като камък. Звуците отекваха високо и придаваха на скърцащите брони и оръжия неестествено звучене. На кръстовищата имаше странни светещи глобуси, които ги превръщаха в острови от светлина между дългите тъмни участъци. Мара гледаше сферите смаяно, защото в тях нямаше нито масло, нито пламък. Как ли бяха създадени?
След третото кръстовище Мара насочи вниманието си към самите чо-джа. Воините бяха могъщи, със здрави тела и широки рамене, на височина колкото цуранин и половина. Работниците бяха по-ниски и набити, подходящи за задачите си. Имаше и други, по-подвижни, но не толкова впечатляващи като воините. Попита Аракаси за тях и той й отговори, че това са занаятчиите.
Тунелът стана по-стръмен, кръстовищата зачестиха, а миризмата на чо-джа стана по-тежка. След малко проходът се разшири в огромна пещера, осветена от множество глобуси. Мара отметна завесите и загледа удивено. По таваните имаше малки чо-джа, с размерите на петгодишно дете. Прозрачните им крила пърхаха яростно и почти не се виждаха на светлината. Всяко същество пърхаше една-две минути, след което почиваше за същия период. Непрекъснатата промяна караше въздуха да бръмчи с почти музикален ритъм. Аракаси забеляза смайването й и обясни:
— Това са женски работници.
— Нали каза, че имало само мъжки? — попита Мара.
— Не съм ги виждал преди. Но само женските имат крила.
Лакс’л демонстрира остър слух и се обърна към ескорта.
— Съветникът ти е прав, лейди царице. Онези горе са стерилни женски. Те почти нямат разсъдък и единствената им цел е да вкарват въздух в дълбоките нива. Ако не са те, тук долу ще е трудно да се диша.
Преведе процесията на Акома през пещерата, зави и влязоха в нисък тунел, който се превърна в стръмна рампа. Робите носачи се задъхаха. Мара се замисли дали да не нареди смяна, но тунелът внезапно се разшири в залата на царицата.
Царицата на чо-джа беше огромна, поне трийсет стъпки от главата до края на долното й тяло. Беше тъмна, почти черна, и лежеше на един насип. Ако се съдеше по закърнелите й крака, едва ли напускаше това място. Части от тялото й бяха покрити с изящни завеси, а работниците се суетяха около нея и задоволяваха всяка нейна нужда. Високо на гърба й беше долепен едър мъжкар с работническа глава на войнишко тяло и се клатеше над царицата с ритмични движения. Аракаси наклони глава.
— Това е мъжки за разплод, лейди. Непрекъснато работи по един. — Наоколо имаше и други мъжкари, мнозина с шлемове, гледаха групата на Акома с учтиво мълчание. В двата края на помещението имаше по-малки версии на царицата: лежаха по корем, обгрижвани от множество слуги. Аракаси ги посочи и промърмори: — А това са рирари, нисшите кралици, които снасят яйца.
Лакс’л им махна да спрат и нададе серия шумни изщраквания. В залата настана тишина, макар че работниците продължиха да изпълняват задачите си. Носачите спуснаха носилката и Мара се изправи с помощта на Кейоке. Без прикритието на завесите се чувстваше малка и почти изгубена в тази огромна пещера, четирикратно по-голяма от залата на Анасати. Отблизо размерът на царицата беше потискащ. Мара запази спокойствие с усилие на волята, докато един роб я загръщаше с украсено наметало. Опита да не потръпне, когато царицата се втренчи в нея. Тъмните фасетъчни очи бяха абсолютно безизразни.