Мара насочи поглед към водата и попита:
— Кейоке, къде е татковата… моята баржа? И прислужниците ми?
— Баржата на Акома е на пристан в Сулан-Ку, господарке — отвърна старият воин. — Реших, че е по-малко вероятно да бъдем нападнати през нощта от Минванаби и съюзниците им, ако ползваме обществен транспорт. Възможността да оставят свидетели може да обезкуражи враговете да ни нападнат, маскирани като бандити. Освен това се притеснявах, че ако ни сполетят неприятности, прислужниците може да са ни в тежест. — Докато говореше, очите му оглеждаха доковете. — Този съд се събира нощем с други, така че няма да сме сами.
Мара кимна и за един дълъг момент затвори очи.
— Добре. — Желаеше уединение, което не можеше да получи на обществената баржа, но притесненията на Кейоке бяха съвсем разумни.
Лорд Джингу можеше да жертва цяла рота, за да докопа последната наследница на Акома, и щеше лесно да се справи с телохранителите й. Но щеше да го направи само ако е сигурен в успеха и възможността за отричане пред останалите лордове от Съвета. Всеки, който играеше Играта, щеше да знае кой го е извършил, но формалностите трябваше да се спазят. Един избягал пътник, един разпознат войник на Минванаби, една дума, дочута от гребец в реката, можеше да значи край за Джингу. Ако подобно коварство се разкриеше публично, щеше да му донесе голям позор и да сигнализира на някой от „верните“ васали, че е започнал да губи контрол. След това щеше да му се наложи да се пази от приятелите не по-малко, отколкото от враговете. Такава бе същността на Играта на Съвета. Изборът на Кейоке за обществен транспорт можеше да се окаже по-сигурен от сто допълнителни стражи.
Чу се гласът на собственика, който нареждаше на робите да освободят въжетата. Последва издумкване и баржата се раздвижи, понесена от течението. Мара се отпусна, решила, че вече е приемливо да си почине. Робите гребяха, потъмнелите им тела се движеха в синхрон, координирани от простичка песен.
— Дръжте я в средата! — изпя кормчията.
— Недей се блъска в брега — отвърнаха гребците.
Пеенето премина в ритъм и кормчията започна да добавя строфи.
Глуповатата песен отпусна Мара и тя се унесе. Баща й бе възразявал дълго и разгорещено срещу идеята й да изрече клетвите. Сега, когато не можеше да му се извини, Мара горчиво съжаляваше за това колко близо се бе озовала до неподчинението. Баща й бе отстъпил само защото любовта към единствената му дъщеря бе по-голяма от желанието за изгоден политически брак. Раздялата им беше тежка. В битка лорд Сезу от Акома беше като харулт — най-страховития, едър хищник, но не можеше да откаже на дъщеря си, колкото и необмислени да бяха желанията й. Въпреки че се разбираше по-добре с брат й, той изпълняваше всичките й прищевки и само старата дойка Накоя бе успяла да удържи юздите на възпитанието й.
Мара затвори очи. Баржата предоставяше относителна сигурност и сега можеше да се скрие в убежището на съня. Онези извън закрития павилион щяха да решат, че просто бяга от скуката на продължителното речно пътуване. Но почивката бягаше, изместена от спомени за брата, когото обичаше повече от всичко на света. Ланокота с искрящите тъмни очи, винаги готов да се усмихне на малката си сестричка. Лано, който бягаше по-бързо от воините на баща й и бе спечелил три пъти поред летните игри в Сулан-Ку. Все още ненадминато постижение. Лано винаги намираше време за сестра си и дори я бе научил как да се бори, с което си навлече гнева на Накоя, че я занимава с толкова несвойствени за момиче неща. Лано винаги имаше готова глупава шега, обикновено мръсна, с която да я разсмее и да я накара да се изчерви. Мара знаеше, че ако не беше избрала манастира, щеше да измерва и съпоставя с брат си всеки ухажор. Лано, чийто смях нямаше да отеква повече на вечеря. Дори обичайно строгият им баща се усмихваше понякога, защото не можеше да устои на заразителния хумор на сина си. Мара уважаваше баща си и му се възхищаваше, но любовта й бе насочена към брат й и сега мъката буквално се стовари върху нея.