Пратеникът се върна бързо. Размени няколко бързи изщраквания със старата царица и дъщеря й отново избухна в продължителни трели.
Мара изтръпна. Избликът на дъщерята сигурно бе свързан с огромно увеличение на офертата от страна на лорда.
Старата царица приключи с пратеника и остана неподвижна като обсидианова статуя.
— Управляваща лейди, лордът казва, че е разпознал цветовете на Акома по воините до входа. Твърди, че познава ресурсите ви и че вие не може да изпълните предложението, което направихте преди малко.
Мара присви очи под блестящия й поглед.
— Думите му са неверни. — Направи пауза, за да овладее гнева си, и стана от възглавницата. — Този лорд е невеж.
— Не разбирам — отвърна царицата, без да се впечатлява от напрежението й.
Мара се постара да удържи гнева си.
— Чо-джа знаят ли всичко, което се случва във всеки кошер?
Царицата размърда ръце.
— Случващото се в кошерите е известно на всички царици. — Подсвирна тихо на дъщеря си, после пак се обърна към Мара. — Явно при хората не е така.
Момичето облиза устни. Не биваше да действа прибързано. Беше дълбоко под земята, пазена само от шестима воини и изправена пред най-свирепите чо-джа. Всеки неправилен жест можеше да е фатален.
— Аз съм Управляваща лейди на Акома. Заявявам, че никой дом в империята не може да знае пълния капацитет на ресурсите ми! Този лорд преговаря без чест и обвиненията му са обида към дома ми. — Пристъпи напред, прикривайки страха зад гордата осанка на дедите си, и погледна право към младата царица. — Лейди, аз преговарям честно. Като Акома, държа на думата си повече, отколкото на живота си.
Чакането да преведат думите й насмалко да я пречупи, но Мара издържа, стиснала здраво ръце. Младата царица я изучаваше с искрено любопитство, а старата говореше с пратеника. Предизвикателството към невидимия конкурент засягаше честта и можеше да доведе до кръвопролития дори тук, в кошера.
Мара се прокле наум заради безразсъдството си. Това, че не знаеше името на противника си, я поставяше в крайно неизгодно положение.
В тунела се чу леко стържене и следващият пратеник пристигна. Старата царица го изслуша и заговори:
— Управляваща лейди, лордът признава, че думите му са продиктувани от гняв. Казва, че може и да разполагаш с майстори, които да изработят обещаното, но че цялата империя знае, че богатството му е по-голямо от това на Акома. Щял да даде по-добри предложения от всяка твоя оферта, ако дъщеря ми избере неговата земя за кошер.
Мара трепна и нефритовите й гривни изтракаха в тишината.
— Кой се хвали, че има по-голямо богатство от мен?
— Лорд Екамчи — отвърна царицата.
Мара погледна Аракаси, защото името й бе само бегло познато, и шпионинът прошепна бързо:
— Най-близкият приятел на Инродака. Богат е, даже може да е малко по-богат от Акома. Армията му е малка, но сигурно е взел по-голям ескорт от нашия. Спомням си, че е дебел, без опит във военното дело и не особено храбър.
Мара кимна. Бързината, с която лорд Екамчи оспорваше богатствата на Акома, показваше липса на самоувереност. Мара реши да се довери на косвения съвет на Аракаси.
— Предимството ни се изплъзва, колкото повече чакаме. Смятам, че трябва да съм по-дръзка.
Шпионинът се поклони и дори като че ли се усмихна. Мара се обърна към младата царица с увереност, каквато не изпитваше.
— Млада владетелко на чо-джа, казвам, че ще повторя всяка оферта на този арогантен самохвалко горе. Ще дам същите стоки, които предлага. Обещавам и че през пролетта всеки ден ще ти се доставят цветя, за да не забравяш красотата на земния живот, докато се грижиш за поданиците си. Най-добрите ми тъкачи ще направят красиви завеси, които ще се сменят всеки сезон, за да не ти омръзват покоите ти. И ще идвам да обсъждам събитията в Империята, за да разбереш човешкото общество. Моля те сега да избереш в кое имение ще основеш кошера си.
Настъпи тишина. Работниците сякаш се напрегнаха леко, когато старата царица започна превода. Мара слушаше със затаен дъх, а Кейоке и Аракаси се спогледаха. Господарката бе отправила дръзко искане и никой не знаеше как ще реагират чо-джа.
Двете кралици говореха. Мара слушаше, напрегната до болка. Минутите се разточваха, все едно превъзбуден музикант натягаше струните на гикото. Мара трябваше да впрегне всяка частица самоконтрол, придобита в храма, за да изтърпи това жестоко чакане. Свитата й беше нащрек, Кейоке се бе намръщил, лицето на Аракаси беше безизразно. По кожата й лазеха тръпки. Какво ли щеше да стане, ако й откажат? Ако лорд Екамчи спечелеше, горе щяха да я чакат врагове. Предимството от влизането в кошера щеше да е загубено и можеше да й донесе дори смърт — все пак никой не знаеше правилата за гостоприемство на чо-джа.