Матриархът се мръдна назад, доколкото й позволяваше неподвижният заден сегмент.
— Производителите на коприна ще ти струват скъпо.
Мара й се поклони, за да не я засегне с дързостта си.
— Каква е цената?
Царицата размърда предните си крайници.
— Сто торби тиза за всеки работник.
— Готово — отвърна Мара без колебание. — Искам петима.
Старата царица изщрака мъмрещо на нетърпението й.
— Освен това трябва да изпратиш хиляда меча, хиляда шлема и хиляда щита, щом се прибереш.
Мара се намръщи. Но пък Джикан беше компетентен управител и разполагаше със средства да закупи това, което й липсваше.
— Съгласна. — Сделката беше скъпа, но честна. След време коприната щеше да изплати инвестицията многократно. Вече нямаше търпение да съобщи новината на Джикан и Накоя.
— Кога ще потегли царицата?
Старата царица заговори с дъщеря си, после каза:
— Чак наесен.
— Добре. Тогава ще тръгна призори, за да започна да изпълнявам задълженията си. Работниците ми ще изкарат стадата и ще окосят ливадата, за да е готова за пристигането й.
— Добре, Мара от Акома. Тръгвай. Нека твоите богове ти донесат успех и чест. Ти преговаря добре с нас.
Мара отвърна с искрено облекчение:
— Нека кошерът ти продължава да расте и да се сдобие с успех и чест.
Докато Лакс’л ги водеше нагоре, й идеше да се смее и да плаче. Посетите семена щяха да дадат плодове и да дообогатят финансовата империя на Джикан. На юг още нямаше установена търговия с коприна. Северната коприна пък варираше в качеството и достъпността. Мара не знаеше как би могла да накара младата царица да съсредоточи усилията на кошера върху производството й, но все щеше да намери начин. Един ден коприната на Акома можеше да доминира по южните пазари.
Еуфорията й отшумя, докато носачите я мъкнеха по тъмните ухаещи коридори. Оставаха й само две седмици, за да завърши сложните приготовления за сватбата. Постигнатите споразумения щяха да уголемят богатствата на Акома, но скоро трябваше да ги предостави на сина на един от най-големите си врагове. Умисли се в уединението на носилката. От всичките й действия след смъртта на баща й и брат й бракът с Бунтокапи носеше най-голям риск.
Мара зърна напред и нагоре ярката слънчева светлина. Значи беше преговаряла с чо-джа цялата нощ. Очите я заболяха, докато привикнат към светлината, виеше й се свят. Искаше да легне и да заспи…
И изведнъж носилката й внезапно спря и се чу съскане на извадени оръжия.
Мара се надигна разтревожено. Посегна да отметне завеските и чу непознат гневен глас.
— Ти! Крадла с крадла! Ще отговаряш за престъпленията си!
Мара отметна завеската.
Кейоке и войниците му бяха извадили оръжия, готови да я защитят. Пред тях стоеше белокос почервенял от гняв мъж. Лорд Инродака. Мара бързо огледа свитата му. Имаше цяла рота, поне двеста души, но не всички носеха червеното на Инродака. Половината бяха в лилавото и жълтото на Екамчи.
Старият лорд вирна брадичка и вдигна към Мара стария си церемониален фамилен меч.
— Лейди Акома! Как смееш да влизаш в земите на Инродака? Нахалството ти надхвърля силата ти и срами името на рода ти. Ще платиш скъпо за кражбата на младата царица.
Мара го изгледа студено.
— Думите ти са без смисъл и с още по-малко чест. — Погледна дебелия мъж до него и предположи, че е лорд Екамчи. — Земите около кошера са ничии. Накарай хадонрата си да провери в Кентосани, ако се съмняваш. А и чо-джа не са ничии роби. Те избират с кого да преговарят. Да наричаш честния преговарящ крадец е обида и изисква извинение!
Двамата лордове се втренчиха във владетелката на Акома. Тя беше още момиче, но не се притесняваше от въоръжените мъже и дори искаше извинение. Това ги стресна, но не се подведоха по неочакваната й дързост. Лорд Инродака възкликна гневно, а спътникът му размаха юмрук. Тези неучтиви прояви щяха да са комични, ако ги нямаше въоръжените им воини зад тях.
— Вие ме обидихте и ме изложихте пред верния ми съюзник — викна Инродака гневно. Но сякаш бе по-склонен да говори, отколкото да се бие. — Обещах на Екамчи предимство при преговорите, а Акома са узнали тайната ми с коварство!
Мара разбра. Инродака подозираше, че Акома има агент в дома му. Да, Аракаси беше изкарал няколко дни като гост в имението му и ако някой го разпознаеше, можеше да се стигне до бой. Мара се огледа притеснено. Шпионинът беше изчезнал. След миг го видя между войниците и едва го позна: бе нахлупил шлема си ниско и бе издал брадичка напред, което правеше челюстта му почти квадратна. По всяка вероятност щеше да остане незабелязан.