Мара отклони мислите си от предстоящата церемония и се опита да потърси някакъв покой в наученото в храма. Загледа пръските на фонтана. Сияещите в златистата сутрешна светлина струи се стрелваха нагоре и после падаха в езерцето. Мара реши, че е като тях. Усилията й в живота накрая щяха да се слеят в честта на Акома. Нямаше значение дали ще е щастлива, или ще страда като жена на Бунтокапи, стига свещеното натами да остане в градината. И стига родът Акома да заеме полагащото му се място под слънцето, без да е в сянката на друг дом.
Сведе глава в роената тишина и се помоли на Лашима. Не за отминалото си детство и за спокойствието, което бе потърсила в храма. Молеше се за сила да приеме врага на баща си за съпруг, за да може Акома да се издигне отново в Играта на Съвета.
7.
Сватба
Накоя се поклони.
— Време е, господарке.
Мара отвори очи. Въпреки ранния час беше горещо. Прохладата на утрото бе отминала и робата вече полепваше по тялото й. Погледна Накоя, която стоеше до окичената с цветя носилка. Само още мъничко. Но не биваше да закъснява. Бракът щеше да е достатъчно тежък и без лошата поличба, ако церемонията не свършеше до пладне.
Стана и се качи в носилката. Робите свалиха превръзките си, защото церемонията започваше. Стражите се обърнаха като един и поздравиха господарката си.
Босите крака на робите не издаваха и звук, докато внасяха Мара в залата. Кейоке и Папевайо стояха на входа и изчакаха носилката да ги подмине, преди да тръгнат след нея. Слугите посипваха праговете с цветя, за да донесат на господарката си радост и здраве. Воините й по коридорите я поздравяваха. Някои не можеха да скрият сълзите си. Тази жена бе повече от тяхна господарка. Тя бе дала надежди за нов живот на сивите воини. Сега отдаваше лоялността им на Бунтокапи, но завинаги щеше да остане тяхната любима господарка.
Носачите спряха пред затворените врати на залата и две служителки на Чочокан сложиха на главата на Мара цветни воали. В ръцете й положиха венец от панделки, пера от шатра и стъбла от тиза, за да отбележат взаимовръзката между дух и плът, земя и небе и свещения съюз между мъжа и жената. Мара го хвана внимателно, притеснена, че потните й длани ще измокрят копринените панделки. Кафяво-белите пера трепкаха и издаваха треперенето на ръцете й. Четири елегантно облечени девици застанаха около носилката. Бяха от съюзни семейства на Акома и приятелки от детинство. Бащите им може и да спазваха политическа дистанция, но за този ден щяха да бъдат отново скъпи приятели. Топлите им усмивки не можеха да смекчат напрежението на Мара. Тя щеше да влезе като Господарка на Акома и да излезе като жена на Бунтокапи. Като всички останали щеше да е просто украса, която да допълва честта и да носи наслада на съпруга си. След церемонията пред натамито нямаше да притежава ранг, освен чрез него.
Кейоке и Папевайо отместиха тихо паравана. Удари гонг. Музикантите надуха тръстиковите флейти и носачите пристъпиха напред. Мара примигна, за да спре напиращите сълзи. Държеше главата си гордо вдигната, докато я внасяха пред най-важните управници на Империята. Вече не можеше да спре церемонията, която щеше да я свърже с Бунтокапи от Анасати.
През цветните воали виждаше гостите като сенки. Дървените стени миришеха на восък и смола, примесени с уханието на цветята. Робите я понесоха към вдигнатия на две нива подиум. Оставиха носилката на по-ниското и се оттеглиха.
Пред нея стоеше Върховният жрец на Чочокан с трима послушници. Девиците, които я придружаваха, останаха в подножието на стълбите. Мара си пое дъх, замаяна от жегата и силната миризма от кандилото на жреца. Не можеше да види от другата страна на подиума, но знаеше, че Бунтокапи е влязъл от отсрещната страна, на носилка с украса, която символизира оръжия и брони, и че е от дясната страна на жреца. Знаеше, че робата му е не по-малко пищна от нейната и че лицето му е скрито от сватбена маска, изработена за някой от предците на Анасати.