Процесията излезе изпод приятната сянка на уло и тръгна покрай лехите с цветя по извитите мостчета, водещи към натамито на Акома. Мара вървеше вдървено по стъпките, които бе изминала преди няколко месеца, когато скърбеше за баща си и брат си. Реши да не мисли за тях сега. Сенките им нямаше да одобрят омъжването за семеен враг, та дори целта да беше опазването на семейното наследство. Не поглеждаше и към мъжа до себе си. Шляпащите му стъпки издаваха, че не е запознат с пътя, а дъхът му свистеше зад ярките златисточервени багри на сватбената маска. Очите на маската се взираха напред тъжно, а тези на мъжа се стрелкаха трескаво, оглеждаха това, което щеше да му принадлежи по право като на лорд на Акома.
Прозвуча лек звън, подканящ двойката да се помоли мълчаливо. Мара и съпругът й се поклониха на божествения образ на церемониалната порта и спряха на ръба на езерцето. По тревата отдавна нямаше следи от оскверняващото присъствие на убиеца, а жреците бяха издигнали заслон над древното натами. След кратка молитва и медитация, гонгът прозвуча отново, жрецът пристъпи напред и постави ръце на раменете на младоженците. Благослови ги с вода от езерцето и замълча, докато изричаха клетвите си.
Мара се помъчи да се успокои, но упражнението, научено от сестрите на Лашима, й се струваше по-трудно от всякога. Произнесе с твърд глас думите, с които отричаше наследената си роля като Управляваща лейди на Акома. Изчака, потна, но без да помръдне, жрецът да смъкне зеления й воал и да го изгори на мангала до езерцето. После той намокри пръст, потопи го в топлата пепел и начерта символи по дланите и ходилата на Бунто. Мара се наведе и целуна натамито. Остана с притиснато чело към земята, която съхраняваше костите на предците й, докато Бунтокапи от Анасати се кълнеше да посвети живота, честта и вътрешния си дух на Акома. След това той коленичи до Мара и тя довърши ритуала с глас, който сякаш принадлежеше на друг.
— Тук почиват духовете на Ланокота, моя брат; лорд Сезу, баща ми; лейди Оскиро, майка ми: нека те чуят думите ми. Тук лежи пепелта на дядовците ми, Касру и Бектомачан, и на бабите ми, Дамаки и Ченио: нека те видят делата ми. — Пое си дъх и продължи дългия списък предци чак до патриарха на Акома Анчиндиро, обикновен войник, който се дуелирал пет дни с лорд Тиро от Кеда и спечелил ръката на дъщеря му и титлата, която веднага го наредила сред Петте велики фамилии на Империята. Дори Бунтокапи кимна с уважение, защото въпреки мощта си Анасати нямаха толкова богата история като Акома. Потта се стичаше по яката на Мара. Тя откъсна цвете от венеца си — пръстите й учудващо не трепереха — и го остави до натамито: това символизираше завръщането на плътта в почвата.
Гонгът прозвуча тъжно. Жрецът каза нова молитва и Бунто изрече ритуалните слова, които го обвързваха безвъзвратно към името и честта на Акома. Мара му подаде ритуален нож и той се поряза и кръвта му закапа на земята. Бунтокапи прие лордството на Акома, обвързвайки честта си по-силно от плътта, роднинските връзки и паметта на самите богове. Жрецът свали червено-златната му сватбена маска и третият син на врага на Акома се поклони и целуна натамито. Мара погледна настрани и видя как устните на съпруга й се свиват в арогантна усмивка. След миг чертите му се скриха, защото Върховният жрец на Чочокан постави зелената сватбена маска на Акома на раменете на новия лорд.
Мара не помнеше как се е надигнала. Процесията до входа на градината премина в замайване, като сън сред птичите песни. Слугите чакаха да измият изцапаните й крака и да й обуят украсените сандали. Тя изтърпя, докато лорд Анасати се покланяше официално на домакина си, новия лорд на Акома, и не заплака, когато Накоя застана на определеното й място, на една крачка зад дясното му рамо. Слънцето се отрази за миг в робата на жреца й я заслепи, но тя продължи към главната зала, за да довършат официалната част от сватбата.
В залата беше задушно. Знатните дами си вееха с ветрила от изрисувани пера, а музикантите, които ги забавляваха, триеха потни отпечатъци от инструментите си. Слугите изчакаха булката и младоженецът да се настанят в носилките и ги повдигнаха до нивото, на което стояха Върховният жрец и помощниците му. Жрецът, преоблечен в роба, обшита със скъпоценни украси от злато, сребро и мед, призова вечно присъстващия взор на Чочокан, Бога на Доброто, скръсти ръце при следващия удар на гонга и на подиума се появиха момче и момиче с тръстикови клетки в ръце. В клетките имаше мъжка и женска птица кири, черно-белите пера по крилата им бяха боядисани в зеленото на Акома.