Птиците шатра се разлетяха по залез. Сватбените представления за деня приключиха и готвачите поднесоха екзотични ястия, украсени с хартиени символи за късмет. Музикантите свиреха под запалените фенери, а щом се стъмни съвсем, се появиха жонгльори с факли. Мара седеше до съпруга си, докато той не разпореди робините да започнат танц с воали. Тогава изтощената лейди Акома се прибра в специалната церемониална постройка, където се изкъпа, преоблече се и лежа дълго будна, преди да заспи.
Утрото беше сухо, прашно и без следа от ветрец. Слугите се бяха трудили цяла нощ, за да са готови за празненствата. Лехите с акаси бяха напоени, а градинарите вече режеха зеленчуци за готвачите. Мара се надигна, чу стоновете на съпруга си през тънката стена, която разделяше младоженската постройка, и предположи правилно, че има махмурлук. Изпрати най-красивата си робиня да му прислужва и си поръча чоча. След това се разходи, докато имаше остатъци от сутрешна прохлада. Скоро царицата на чо-джа и нейните слуги щяха да пристигнат в земите на Акома и защитата нямаше да е в толкова критично положение. Тази мисъл я успокои донякъде. Семейното богатство беше в компетентните ръце на Джикан, а имението бе подсигурено. Така можеше да съсредоточи всички ресурси, за да се справи с лорда, за когото се бе омъжила. Беше чула женския смях и настоятелния глас на Бунто, преди съпругът й да захърка призори. Помоли се на Лашима за сила.
Приключи с медитацията си, когато видя как един от гостите въвежда малка процесия в залата. Започваше вторият ден на сватбените представления и тя се разпореди за носилката си. Щеше да направи нещо абсолютно безпрецедентно. Щеше да изгледа абсолютно всичко и да не остави незабелязано представление, въпреки че тези на по-висшестоящите щяха да бъдат чак в късния следобед. Бунтокапи беше Управляващ лорд и Акома щеше да се нуждае от всички приятелства, които успееше да създаде.
Следобедът на следващия ден беше ветровит. Сенките на облаците се гонеха по пасищата, а от изток се задаваше дъжд. Въпреки риска от намокряне гостите на Акома стояха на открито и гледаха последното представление.
За изумление на присъстващите Военачалникът бе платил от личното си богатство, за да ангажира Имперския театър джоджан. Джоджан беше официалният театър за благородници, докато простолюдието предпочиташе по-палавите и весели театри сегуми, които пътуваха в провинцията. Имперският джоджан разполагаше с най-добрите актьори, а трупата Шало-тобаку изнасяше представления само за императора и неговите приближени. Този път показваха „Лорд Тедеро и сагунджанът“, едно от десетте класически собату, древна оперна форма.
Мара опита да се съсредоточи върху финала. Наслаждаваше се на прохладния вятър и на всеки момент, който можеше да отложи, преди да легне в брачното ложе. Актьорите бяха великолепни и играеха вдъхновено въпреки вятъра, който развяваше пищните им костюми.
Жалко, че сюжетът беше толкова предъвкван. Лейди Акома не харесваше собату и предпочиташе стила висок до, а и декорите на пътуващата сцена бяха твърде кичозни дори за цуранското око.
По време на кулминацията на операта, когато лорд Тедеро влизаше в пещерата, за да освободи Нешска от лапите на ужасния сагунджан, в залата се появиха две облечени в черно фигури. Дори самото присъствие на Велики щеше да направи събитието изключително, но двамата магьосници призоваха илюзии. Вместо хартиения сагунджан, в който имаше певец и няколко помощници, се появи стряскащ образ. От изрисуваната като пещера врата се появи сагунджан, дванайсет стъпки висок, със златни люспи и издишащ червени пламъци. От страховитите зъби прозвуча мелодичен баритон. Всички знаеха, че това е певецът, но не можеха да го видят. Дори Мара се заплени от гледката и забрави за тревогите си. Тедеро замахна с меча си и илюзията се стопи. Обикновено собату свършваше с поклон и учтиви аплодисменти, но този път изригнаха възторжени възгласи и ръкопляскания. Дори Военачалникът се усмихна, доволен от театралната трупа и магьосниците. Мара въздъхна със съжаление, когато актьорите се поклониха за последно. Накрая завесите се спуснаха под свирепите пориви на вятъра, а тя се приготви за неизбежното.
— Е, жено — каза Бунтокапи в ухото й. — Време е да се оттеглим.
Мара се напрегна, но на лицето й се изписа необходимата усмивка.