Мара придърпа робата си и се намръщи, когато платът закачи нахапаните й зърна.
— Майко на сърцето ми, желанията на мъжете са странни. Имам нужда от съвета ти.
Накоя се усмихна, но по-скоро служебно, отколкото от удоволствие. Наклони глава и след кратък размисъл извади иглите от косата си и започна да ги закрепя наново. Докато гледаше познатите спокойни движения на сбръчканите й ръце, Мара се поуспокои. След нощта винаги идва ден, без значение колко тъмни облаци са закривали луната. Заслуша се в съвсем тихите думи на Накоя.
— Дете, Империята е обширна и много лордове имат амбиции, които изпълват сърцата им с корава жестокост. Беззащитните слуги често страдат от управлението на такива мъже. Но от това се ражда мъдростта. Слугите са се научили, както ще се научиш и ти, че честта е оръжие с две остриета. Всяка дума има две значения, а всяко действие множество последици. Слугата може да превърне живота на жестокия си господар в истински ад, без да нарушава лоялността и честта.
Мара гледаше листата на дървото и разпокъсаното небе над тях.
— Като теб, Кейоке и Джикан, когато Папевайо ме спаси от убиеца — прошепна тя сънено.
Отговорът щеше да граничи с предателство, така че Накоя само кимна мълчаливо.
— Ще повикам акушерката, милейди. Тя притежава мъдростта на земята и ще те научи как да заченеш максимално бързо. Тогава лордът няма да притеснява съня ти с похотта си, а името на Акома ще бъде подсигурено с наследник.
Мара разбута възглавниците.
— Благодаря, Накоя. — Потупа старицата по ръката и се изправи. Преди да тръгне, дойката я погледна право в очите. Вътре се виждаше болка и лек страх, но същата трезва пресметливост, която се бе появила след смъртта на лорд Сезу.
Старицата се поклони, за да скрие напиращите емоции, но щом Мара тръгна с изпънат гръб към покоите си, примигна и заплака.
Пепелта от брачната постройка се разпръсна по вятъра, защото времето беше горещо и сухо. Дните се удължиха, а лятото отиваше към разгара си.
За празника на Чочокан заклаха нийдра, а свободните облякоха най-хубавите си дрехи за ритуалното благославяне на земите. Жреците горяха хартиени символи като символична жертва за добра реколта. Бунтокапи беше трезвен по време на церемонията, основно защото Мара караше слугите да разреждат виното му. В държането й нямаше и следа от раздразнение от шумния й съпруг. Само личните й прислужници знаеха, че торбичките под очите й са замазани с грим, а дрехите често прикриват синини.
Наученото при сестрите на Лашима укрепваше духа й. Тя послуша съветите на акушерката и се научи как да си спестява някои мъки, когато съпругът и я повикаше в леглото си. Някъде между празника и следващото пълнолуние Келеша, богинята на родилките, я благослови и тя зачена. Невежеството на Бунтокапи беше от полза и той прие, че не трябва да си лягат повече заедно, докато бебето не се роди. Дори я остави да се премести в някогашните покои на майка й, почти без да мърмори. Стаите бяха тихи и заобиколени от градини. Шумният глас на Бунто не се чуваше вътре, което беше добре, защото на Мара често й беше лошо и спеше по странно време през деня.
Докато коремът й растеше, акушерката го разтриваше със специални масла, за да омекоти кожата.
— Носите син, милейди. Кълна се в костите на майка си.
Мара не се усмихна. Бунтокапи не й позволяваше да участва във вземането на решения и я беше срам от начина, по който се отнасяше с някои от слугите, така че тя се бе затворила в себе си. Но отчаянието й беше само външно. Всеки ден говореше с Накоя и събираше сведения от прислугата. По време на една разходка с носилка успя да разпита Папевайо, докато той не се оплака на шега, че е останал без дъх. Може и да се правеше на покорна съпруга, но нищо от случващото се с делата на Акома не й убягваше.
Надигна се уморена от масажа. Една слугиня й поднесе лека роба и тя загърна корема си. Въздъхна, като се замисли за бащата на бебето и промените в имението. Бунтокапи беше спечелил уважението на воините, предимно със сила и редки прояви на интелект, колкото да ги държи нащрек. Но често решаваше да организира тренировъчни битки или пък вземаше хора за ескорт до града, без да обръща внимание на задълженията им, което създаваше хаос в гарнизона. Навикът му непрекъснато да променя заповедите на Кейоке караше ветерана да се напряга до краен предел. Джикан се заседяваше все по-често в отдалечените пасища. Мара познаваше хадонрата добре и усещаше неприязънта му към новия лорд. Бунтокапи определено нямаше никакъв интерес към търговията. Като повечето синове на могъщи благородници, той смяташе, че богатството му е неизтощимо и винаги на негово разположение.