Музикантите гледаха с нарастващо неудобство как пръстите на Бунтокапи се впиват болезнено в раменете й.
— Жено, предупредих те! Не съм глупав! Ще видя тези сметки, но когато сам реша. — Гневът му сякаш се самоподхранваше, докато не изпълни помещението като огромна сянка. Сякаш самата луна навън потъмня, а музикантите оставиха инструментите и се отдръпнаха. Мара прехапа устна, замръзнала в хватката на съпруга си като газен пред рели. Той я разтърси, за да усети силата му. — Чуй ме, жено. Ще си легнеш. И ако още веднъж решиш да ми се опълчиш, ще те отпратя!
Пръстите му се отпуснаха и Мара почти падна на колене, прободена от внезапен пристъп на страх. Скри го, покланяйки се ниско като робиня, и притисна чело в оцапания с вино под.
— Моля съпруга си за прошка. — Думите й бяха искрени. Ако Бунтокапи упражнеше правото си на Управляващ лорд да отпрати непокорната си жена далеч, с пенсия и само две слугини, тя завинаги щеше да изгуби влиянието си върху делата на Акома. Гордата фамилия на баща й щеше да остане на неговата милост и да потъне във васалството на Анасати. Мара не смееше да помръдне и дори да диша и чакаше, като се мъчеше да скрие ужаса в сърцето си. Беше се надявала, че ще отегчи Бунтокапи със сметки, които не разбира, и ще го накара да й даде някакъв контрол и свобода, което да й позволи да задейства плановете си. Вместо това за малко щеше да докара бедствие.
Бунтокапи изгледа превития й гръб с неудоволствие, но скоро прелестите на музикантката привлякоха вниманието му и той побутна жена си с крак, отегчен и раздразнен от очакващата го купчина свитъци.
— Лягай си, жено.
Мара се изправи тромаво, а облекчението й се смени с гняв към нея самата. Това, че бе раздразнила съпруга си, й се беше разминало отчасти защото делата на Акома не бяха толкова важни, колкото едрият бюст на някаква музикантка. Но загубата на самоконтрол за малко щеше да доведе до оставяне на бъдещето на Акома в ръцете на този свиреп враг. Отсега щеше да й трябва много предпазливост, разсъдливост и още повече късмет. Усети пристъп на паника и закопня за съвета на Накоя, но старицата отдавна спеше, а и в момента тя въобще не смееше да не се подчини на заповедта и да прати слуга да я повика. Приглади намачканата си роба, ядосана и по-несигурна отвсякога, и излезе с покорната походка на сгълчана жена. Но умът й продължаваше да работи трескаво. Щеше да устои. Някак щеше да намери начин как да използва слабостите на съпруга си, включително неконтролируемата му похотливост. Ако не успееше, всичко щеше да е загубено.
— Жено? — Бунтокапи се почеса и погледна намръщено пергамента на писалището.
— Да, Бунто? — Мара се бе съсредоточила върху шиенето, отчасти защото иглата и конецът в ръцете й сякаш водеха собствен живот, но основно за да изглежда като послушна и примерна съпруга. След инцидента с музикантите и сметките на имението Бунто я следеше изкъсо за най-малкото неподчинение. А и според клюките на слугите Бунтокапи често виждаше нещата според моментното си настроение. Мара опитваше да ушие дрешка за още нероденото бебе, но резултатът беше в най-добрия случай незадоволителен. Наследникът на Акома никога нямаше да облече подобен парцал. Но щом Бунтокапи смяташе, че шиенето е подходящо занимание за бременната му съпруга, тя трябваше да изпълнява ролята с поне малко ентусиазъм.
Лорд Акома размърда острите си колена под писалището.
— Отговарям на писмото на баща ми. Чуй го. „Скъпи татко. Добре ли си? Спечелих всичките си мачове по борба във войнишките бани на Сулан-Ку. Аз съм добре. Мара е добре“. — Погледна я с едно от редките си съсредоточени изражения. — Добре си, нали? Какво друго да му напиша.
— Защо не попиташ как са братята ти? — отвърна Мара с едва прикрито раздразнение.
Бунто кимна одобрително, без да схваща сарказма.
— Господарю!
Викът отвън почти накара Мара да се убоде по пръста. Тя остави ценната метална игла, а Бунто бързо закрачи към вратата. Човекът извика отново и съпругът й отвори вратата, без да чака слугите. Отвън стоеше потен и покрит с прах войник.
— Какво има? — попита Бунтокапи. Раздразнението му се стопи мигновено, защото военните дела му бяха доста по-лесни от писането.
Воинът се поклони. Явно беше тичал, за да донесе съобщението. Тя заряза смирената си поза и заслуша мъжа, който тъкмо бе успял да си поеме дъх.
— Ударен водач Люджан праща вест, че голям отряд разбойници се движи насам по пътя за Холан-Ку. Той ще ги причака при малкия извор до прохода, ако решат да преминат, защото смята, че идват да ни нападнат.