— Този глупак скверни земите на Акома. Обесете го.
След това вдигна блеснал поглед към Кейоке.
— Обесете ги всичките. Нямаме нужда от роби, а псетата са лоши работници. Обесете ги на крайпътните дървета и сложете надписи, че това очаква всеки, който прекрачи в земите на Акома. Командирите на патрули да идат в града. Да черпят по таверните и да пият вино за смелите мъже, които победиха Минванаби.
Кейоке не каза нищо. Бунтокапи нанасяше ужасна обида на лорд Минванаби, като бесеше публично войниците му. Обикновено военнопленниците бяха убивани почетно с меч или оставаха роби. Само при старите кръвни вражди се прибягваше до такива обиди. Публичните хвалби за това деяние щяха да предизвикат още по-сериозен удар и дори съюзът с Анасати можеше да се окаже недостатъчен.
Мара разбираше залозите. Ако Джингу се разгневеше достатъчно, следващата атака нямаше да е с триста, преоблечени като сиви воини, а с три хиляди, носещи оранжево-черните доспехи на Минванаби, и те щяха да залеят земите на Акома като напаст от насекоми. Видя как Кейоке потърква брадичката си с палец и разбра, че той споделя същата загриженост. Трябваше да се опита да разубеди съпруга си.
— Милорд. — Мара докосна мокрия от пот ръкав на Бунтокапи. — Това са само войници, изпълняващи заповедите на господаря си.
Бунтокапи я погледна диво.
— Тези ли? — Спокойният му тон беше нещо ново и смразяваше, защото бе съвсем искрен. — Ама това са сиви воини, бандити и крадци, жено. Нали чу, че го питах дали е от Минванаби? Ако беше отговорил, че е, щях да го убия лично с меча си. Но той е обикновен престъпник и трябва да го обесим, да! — Усмихна се широко и викна на мъжете на двора: — Изпълнете заповедите ми.
Войниците на Акома отидоха за въжета и после подкараха пленниците към дърветата покрай Имперския път, а дърводелецът се зае да изработи табелата, с която щяха да ги посрамят публично. До довечера и последният щеше да е увиснал.
Свободните войници се прибраха по казармите. Бунтокапи влезе в къщата, без да си маха сандалите, твърдите подметки драскаха изящния под, докато крещеше на слугите. Мара си отбеляза, че трябва да накара робите да полират наново пода, и се върна на възглавниците си. Съпругът й не я беше освободил и затова трябваше да остане, докато сваляха доспехите му.
Лорд Акома разкърши рамене, когато свалиха тежката му броня, и заговори:
— Този Минванаби е глупак. Мислеше да ядоса баща ми, като ме убие, и после да насочи вниманието си към теб, простата жена. Но не знаеше срещу какъв воин се изправя, да! Имаш голям късмет, че избра мен, а не Джиро. Брат ми е умен, но не е боец. — Очите му отново светнаха диво и Мара видя в тях нещо повече от обикновено коварство. Беше принудена да се съгласи с думите му от брачната нощ. Съпругът й не беше глупак.
Помъчи се да укроти грубоватото му настроение.
— Акома имат късмет да ги предвожда такъв воин, милорд.
Бунтокапи изпухтя при тази похвала. Обърна се и подаде последните части от доспехите си на слугата. Погледна оцапаните си кокалчета и най-после призна, че е уморен от последните два дни.
— Жено, ще си взема една хубава баня и после ще вечеряме заедно. Няма да ходя в града. Боговете не обичат горделивостта и може би ще е по-добре да не дразня Джингу прекалено.
Пристъпи към прага, та топлият вечерен ветрец да изсуши потта му. Мара го гледаше мълчаливо. Набитото тяло и кривите крака бяха комична гледка на фона на пожълтяващото небе, но за нея тя не бе комична, а ужасяваща. Щом мъжът й излезе, Мара погледна купчината мръсни дрехи и сандалите, които бе оставил на пода. Обзеха я мрачни мисли и дори не чу кога Накоя е влязла. Старицата се поклони и прошепна с едва доловим глас:
— Ако ще го убиваш, направи го скоро, господарке. Той е много по-умен, отколкото предполагаше.
Мара кимна. Вътрешно броеше часовете. Не преди да се роди бебето. Не и преди това.
— Мара!
Викът отекна в къщата. Лейди Акома се надигна с помощта на прислужниците. Беше на половината път до вратата, когато тя се плъзна настрани и Бунтокапи влезе със зачервено от гняв лице.