— Защо не ми каза по-рано, Кейоке?
Отвърна й тишина. Мара разбираше. Верният стар командир се бе страхувал, че всичко поднесено накуп ще я пречупи.
А това не можеше да се позволи. Твърде много войници бяха загинали и не можеше просто да се отдаде на отчаянието. В противен случай тяхната саможертва в името на честта на Акома щеше да е напразна. Мара се гмурваше с главата надолу в Играта на Съвета и щеше да й е нужен целият й интелект, за да избегне капаните, които очакваха неопитните й крака. Предателството срещу дома й нямаше да свърши, докато не успееше да победи лорда на Минванаби и неговите слуги.
Робите спряха на двора. Мара си пое рязко дъх. Вдигна глава, слезе от носилката и пристъпи през арката, очертаваща периметъра на къщата. Изчака Кейоке да освободи носилката и да даде заповеди на ескорта и след като войниците отдадоха, чест, се обърна и посрещна поклона на хадонрата, управителя на имението. Мъжът беше нов на поста, намръщеното му лице й бе непознато. До него стоеше дребната Накоя, дойката й, която я бе отгледала. Зад тях се бяха подредили останалите слуги.
Промяната отново се стовари върху момичето. За първи път не можеше да потъне в успокояващите обятия на старицата. Като Господарка на Акома, трябваше да кимне формално и да продължи, а Накоя и хадонрата да я последват по дървените стъпала към сенчестата къща. Трябваше да се стегне и да се престори, че не вижда тъгата си, отразена в очите на Накоя. Понечи да прехапе устна, но се спря. Този й нервен навик винаги беше предизвиквал мръщенето на дойката в миналото. Пое дъх и пристъпи в дома на баща си. Липсващото ехо на стъпките му по дървения под я изпълни със самота.
— Господарке?
Мара спря, свитите й ръце бяха скрити в гънките на бялата роба.
— Какво има?
Хадонрата заговори отново:
— Добре дошла, господарке. Аз съм Джикан, господарке.
— Какво стана със Сотаму? — попита тихо Мара.
Джикан сведе поглед.
— Почина от мъка, господарке. Последва господаря в смъртта.
Мара успя да кимне сдържано и продължи навътре. Не беше изненадана, че старият хадонра е спрял да яде и да пие след смъртта на лорд Сезу. Сотаму беше възрастен и вероятно бе починал само след няколко дни. Зачуди се кой ли е назначил Джикан на негово място. Обърна се да тръгне по коридора, който заобикаляше централната градина, но Накоя се обади:
— Господарке, покоите ти са от другата страна.
Мара едва успя да кимне отново. Вещите й вече бяха пренесени в покоите на баща й, най-обширните в имението.
Тръгна вдървено през квадратната градина, която се намираше в центъра на всяка благородническа къща. Резбованият парапет, който ограждаше дървените проходи между цветята и фонтана, й изглеждаше едновременно познат и странен след каменната архитектура на Храмовете.
Стигна входа към стаите на баща си. Параванът беше изрисуван с бойна сцена между Акома и отдавна забравен победен враг. Джикан плъзна вратата настрани.
Мара за момент спря. Тръпката от нейните вещи в покоите на баща й почти помете самоконтрола й. Сякаш самата стая я бе предала по някакъв начин. Стряскането доведе със себе си спомена: за последен път бе влязла в тази стая в нощта, когато се скара с баща си. Въпреки че обикновено беше спокойна и послушна, онази вечер гневът й бе равностоен на неговия.
Продължи вдървено напред. Пристъпи на леко повдигнатия под, отпусна се на възглавниците и освободи прислужниците, които очакваха желанията й. Кейоке, Накоя и Джикан влязоха след нея и се поклониха официално. Папевайо остана пред вратата да охранява входа към градината.
— Искам да си почина — каза прегракнало Мара. — Пътуването беше уморително. Оставете ме. — Прислужничките се оттеглиха, но тримата й най-верни служители се поколебаха. — Какво има?
— Има много работа — отвърна Накоя. — Работа, която не може да чака, Мара-ани.
Употребата на умалително име беше учтивост, но се превърна в символ на всичко, което бе загубила. Тя прехапа устни, а хадонрата продължи:
— Господарке, много неща са запуснати… след смъртта на баща ти. Трябва да се вземат спешни решения.
Кейоке кимна.
— Господарке, образованието ти е недостатъчно за управляване на велик дом. Трябва да научиш нещата, които знаеше Ланокота.
Мара беше нещастна от спомена за гнева, с който се бе разделила с баща си, а сега се ядоса от напомнянето, че брат й вече не е наследник.