— Казваш това, което трябва да каже всеки предан служител. Не съм и очаквала друго. — Мара се усмихна, доволна от предупреждението на шпионина. — Имаш ли все пак някакви съмнения относно съпруга ми?
Донесоха храната — печено пиле — и Аракаси го изгледа лакомо.
— Не, господарке, но… но видях жената… която беше при него.
— Какво имаш предвид? — Мара чакаше нетърпеливо, докато той дъвчеше и преглъщаше.
— Теани. Познавам я… Тя е агент на лорд Минванаби.
Мара усети ледено пробождане в сърцето, но успя да каже:
— Не споменавай на никого за това.
— Разбирам, господарке. — Аракаси се поклони и пак се зае с пилето. Беше отслабнал от продължителните пътувания, а и до града и обратно не бяха малко левги. Мара чувстваше вина, задето Бунтокапи го бе ударил, и го изчака да се наяде, преди да поиска пълен доклад.
А после вълнението я накара да забрави за умората му. Слушаше с блеснал поглед разкритията на Аракаси за интригите и сложностите на имперската политика, подкрепени със забавни анекдоти. Ето за това беше родена! Вечерта се спусна, луната изгря, а в ума й започнаха да се оформят картини и планове. Тя го прекъсваше с въпроси и схватливостта й накара Аракаси да превъзмогне умората си. Най-сетне имаше господарка, която оценяваше нюансите на работата му. Ентусиазмът й щеше да изостри уменията му. Хората в мрежата му щяха да видят как Акома се издига и да усетят гордост, каквато не бяха изпитвали при лорд Тускай.
Робите дойдоха да запалят лампите. Светлината освети лицето на шпионина и Мара забеляза промяната в маниерите му. Този мъж беше истинско съкровище, а талантите му — чест за Акома. Мара го слушаше внимателно и запомняше всичко. Най-сетне разполагаше със средства да влезе в Играта и да отмъсти на Минванаби за баща си и брат си. Но не можеше да предприеме нищо, докато Бунтокапи беше Управляващ лорд.
По някое време Аракаси се оттегли, а Мара остана втренчена в птичите кости на подноса. Седя умислена чак до сутринта.
Гостите пристигнаха късно на следващата сутрин. Мара гледаше седемте носилки, които се поклащаха по пътя към имението, със зачервени от липсата на сън очи. Цветовете по броните на ескорта й бяха познати и не предизвикваха радост. Мара въздъхна тъжно и накара слугините да донесат подходяща роба за посрещане на гости. Това, че щяха да й съсипят сутринта, не беше от значение. Трябваше да защити честта и гостоприемството на Акома.
Изчака първата носилка на двора, придружена от три прислужници. Накоя се появи от друга врата и застана до господарката си миг преди първата носилка да спре.
Мара се поклони официално.
— Милорд Чипака, каква чест.
Сбръчканият старец, който слезе от носилката, я погледна със сълзящите си очи, за да види кой говори. Беше почти оглушал и думите на Мара също му бяха убягнали. Пристъпи несигурно напред, намръщи се и извика:
— Аз съм лорд Чипака от Джандавайо. Жена ми, майка ми и дъщерите ми идват да посетят господарите ти, момиче.
Беше объркал Мара със слугиня. Лейди Акома не обърна внимание на обидата, всъщност дори я досмеша. След това извика в ухото на стареца:
— Аз съм Мара, жената на лорд Бунтокапи, милорд. На какво дължим тази чест?
Но старецът вече бе насочил вниманието си към една още по-стара жена, наближаваща стоте, която сваляха от изключително натруфена носилка. Мара изпрати прислужниците си да помогнат, но старицата не благодари. Беше сбръчкана и клюнеста, приличаше на пиле без перушина, и просто увисна между двамата слуги, които я поддържаха. От задните носилки слязоха три жени, всяка — по-млада версия на бабата, но еднакво възбудени и облечени по последната мода. Скупчиха се около старицата и започнаха да говорят едновременно. Мара се намръщи от такова неуважение: поведението им започваше да граничи с обида.
Междувременно старецът се приближи с усмивка и я потупа по задника. Мара подскочи и ахна от отвращение, но той сякаш не забеляза.
— Момиче, не можах да дойда на сватбата на господарката ти. Именията ми край Янкора са доста далече, а и мама не беше добре. — И махна към старицата, която гледаше празно в пространството, докато внучките се караха на непохватните носачи, които я подпираха. Към ятото квачки се приближи жената от последната носилка: носеше бродирана рокля шарсао, вееше си отривисто с ветрило и изглеждаше на годините на лорд Чипака. Мара реши, че трябва да е лейди Джандавайо.