Дъщеря на съдбата [bg]

Исабел Алиенде Дъщеря на съдбата Дъщеря на съдбата #2

Първа част 1843–1848

Валпараисо

Всеки се ражда с някаква особена дарба, но Елайза Съмърс отрано откри, че притежава две — добро обоняние и добра памет. Обонянието й послужи, за да си осигури съществуването, а паметта — да си го припомня, макар и неточно, приблизително и поетично, като да бе звездоброец. Забравеното изглежда, че никога не се е случвало, ала тя разполагаше с изобилие от действителни и въображаеми спомени, поради което сякаш живееше два пъти. Елайза често повтаряше пред своя верен приятел, мъдрия Дао Циен, че паметта й е като търбуха на кораба, където се бяха запознали — необятна и мрачна, претъпкана от сандъци, бурета и чували, — защото там вътре се трупаха събитията от целия й живот. Наяве й бе трудно да измъкне нещо от този небивал безпорядък, но успяваше да го постигне насън, както я научи мама Фресия през сладостните нощи на детството й, когато действителността все още бе само загатната с тънки линии блед туш. Навлизаше в лоното на сънищата по добре познатия път, но на връщане пристъпваше крайно предпазливо и внимаваше острата светлина на съзнанието да не разкъса едва доловимите видения. Вярваше в това умение, както други хора вярват в числата и дотолкова се усъвършенства в изкуството на спомена, че бе в състояние да види мис Роуз надвесена над сандъка от марсилски сапун — нейното първо креватче.

— Не е възможно да помниш това, Елайза. Новородените са като котета, нямат нито чувства, нито памет — твърдеше мис Роуз в редките случаи, когато заговаряха на тази тема.

Ала онази жена, склонила глава над нея, в топазножълта рокля, с изплъзнали се от кока, развети от вятъра коси, се бе запечатала в паметта на Елайза и тя изобщо не възприе друго обяснение за своя произход.

— Във вените ти тече английска кръв, като нашата — увери я мис Роуз, когато Елайза порасна достатъчно, за да разбере думите й. — Само на някого от английската колония би хрумнало да подхвърли кошчето ти пред вратата на Британската компания за внос-износ. Навярно този човек е познавал доброто сърце на брат ми Джереми и се е досетил, че ще те прибере. По онова време копнеех да имам дете и сам Бог те изпрати в обятията ми, за да те възпитам в непоклатимите принципи на протестантската вяра и английския език.

— Ти — англичанка? Момиче не си въобразявай — имаш коси на индианка като мен — опровергаваше мама Фресия господарката си зад гърба й.

Раждането на Елайза бе забранена тема у дома и момиченцето привикна със загадката. В присъствие на Роуз и Джереми Съмърс не засягаше нито този, нито други неудобни въпроси, но пък го обсъждаше шепнешком в кухнята с мама Фресия. Тя обаче се придържаше неотклонно към описанието на сандъка от сапун, докато с годините мис Роуз непрекъснато доукрасяваше разказа си и най-накрая го превърна във вълшебна приказка. Според нея кошчето, намерено в кантората, било изработено от изящни ракитови клонки и подплатено с батиста, бебешката ризка била бродирана с бод рибена кост, чаршафчетата — поръбени с брюкселска дантела, а освен това Елайза била загърната в завивка от визон — нещо нечувано и невиждано в Чили. По-късно се прибавиха шест златни монети, завързани в копринена кърпа, и бележка на английски с обяснението, че макар и незаконородено, детето е от знатен род. Ала на Елайза никога не й се привидя нищо подобно. Визоновата кожа, монетите и бележката своевременно се заличиха и от раждането й не остана нито следа. По-близко до спомените й бе обяснението на мама Фресия: когато една сутрин в края на лятото отворили входната врата, намерили сандък, а в него — голо бебе, момиченце.

— Никаква завивка от визон и никакви златни монети. Бях там и помня всичко много добре. Ти трепереше от студ, увита в мъжка жилетка, не ти бяха сложили дори пелена и лежеше цялата надрискана. Беше сополива и зачервена като варен рак, а на темето ти стърчеше мъх като царевична свила. Това беше ти. Не си въобразявай, не си родена за принцеса и ако още тогава косата ти беше черна както сега, господарите щяха да изхвърлят сандъка на бунището — упорстваше жената.

Но поне всички бяха единодушни, че момиченцето се бе появило в живота им на 15 март 1832 г., година и половина след пристигането на Съмърсови в Чили, затова определиха тази дата за рожден ден на Елайза. Останалото бе валмо от противоречия и в края на краищата Елайза реши, че не си струва да прахосва сили и да се занимава с тях, защото, каквато и да бе истината, нямаше начин да се промени. Важното е какво човек прави на този свят, а не как се появява на него, често повтаряше Дао Циен през дългите години на прекрасната им дружба, макар че самият той не бе съгласен с това и му бе невъзможно да си представи собственото си съществуване, откъснато от дългата верига предци, не само допринесли, за да добие физическите и умствените си качества, но и оставили му в наследство неговата карма. Той вярваше, че съдбата му е предопределена от действията на живелите преди него роднини и затова следва да ги почита с всекидневни молитви и да се бои от тях, когато му се явят да потърсят правата си в призрачни одежди. Дао Циен можеше да изреди имената на всички свои деди, до най-далечните и достопочтени прапрадядовци, починали преди повече от век. По време на златната треска най-важното нещо за него бе да се прибере да умре в родния край, на китайска земя, за да бъде погребан при роднините си, инак душата му щяла вечно да се скита из чужди страни. Елайза изпитваше естествено предпочитание към историята с прекрасното кошче — никой здравомислещ човек не би желал да се появи в сандък от най-обикновен сапун, — но в интерес на истината не можеше да я приеме. Обонянието й на ловджийско куче бе съхранило отлично първия мирис в живота й, а той не бе на чисти батистени чаршафи, а на вълна, мъжка пот и тютюн. Втората миризма пък беше неистова козя воня.