В три следобед мис Роуз се прибираше с Елайза в стаята си, кочияшът и слугата пренасяха там бронзова вана с лъвски крачета, прислужничките я застилаха отвътре с чаршаф и я пълнеха с гореща вода, ароматизирана с листенца от мента и розмарин. Роуз и Елайза се плискаха като деца, докато водата изстинеше, тогава слугините идваха отново, натоварени с дрехи, за да помогнат на всяка да обуе чорапи и ботинки и дълги кюлоти, да облече батистена камизола, сетне дебела фуста с подплънки на ханша, подчертаващи тънката талия, върху нея по три тънки колосани фусти и най-накрая роклята, която покриваше цялото тяло и оставяше свободни само главата и ръцете от китките надолу. Освен това мис Роуз носеше твърд корсет с банели от китова кост — той така я стягаше, че не можеше нито да си поеме дълбоко дъх, нито да вдигне ръце над раменете, нито пък да се облече сама или да се наведе, защото банелите щяха да се счупят и да се забият като шила в тялото й. Това беше единственото къпане в седмицата, обред, сравним само с обичайното миене на косата в събота, но то пък бе отменяно при най-малкия повод, тъй като го смятаха опасно за здравето. През цялата седмица мис Роуз използваше сапуна крайно предпазливо, предпочиташе да се обтрива с гъба, напоена в мляко, и да се освежава с тоалетна вода с аромат на ванилия, както бе чула, че било на мода във Франция по времето на мадам Помпадур. По този особен десертен мирис Елайза можеше да я разпознае със затворени очи сред цяла тълпа. И след тридесетата си година мис Роуз бе запазила прозрачната нежна кожа на някои английски девойки, която под въздействие на света край тях и на собственото им високомерие изсъхва като пергамент. Поддържаше външния си вид с розова вода и лимон за избелване на лицето, мед от хамамелис против бръчки, лайка за блясък на косите и разни чуждоземни балсами и лосиони, донесени от брат й Джон от Далечния изток, където според думите му живеели най-красивите жени на света. Измисляше си модели за рокли, вдъхновени от лондонските списания, и си ги шиеше сама в салончето за шев, като с много усет и находчивост обновяваше гардероба си с все едни и същи панделки, цветя и пера, използвайки ги години наред, без да изглеждат овехтели. Когато излизаше навън, за разлика от чилийките тя не се загръщаше в черна наметка, защото този обичай й се струваше ужасен, а предпочиташе късите пелеринки и многобройните си шапки, макар по улиците обикновено да я гледаха сякаш е лека жена.
Очарована да види ново лице на седмичната сбирка, мис Роуз прости безочливата целувка на Джейкъб Тод и като го улови под ръка, го поведе към овалната маса в ъгъла на салона. Предложи му няколко питиета по избор и настоя да опита нейния „мистел“, чудновата смес от канела, ракия и захар, която гостът не намери сили да преглътне и скришом изля в близката саксия. Сетне го представи на гостите: мистър Апългрен, производител на мебели, придружаван от дъщеря си, безцветно и свито момиче, мадам Колбер, директорка на английското девическо училище, мистър Иблинг, собственик на най-добрия магазин за мъжки шапки и жена му, която се хвърли към Тод и го заразпитва за английското кралско семейство, сякаш ставаше дума за нейни роднини. Запозна го също и с хирурзите Пейдж и Пойт.
— Господата оперират с хлороформ — обяви възторжено мис Роуз.
— При нас това е все още новост, но в Европа методът доведе до революция в медицинската практика — обясни един от лекарите.
— Доколкото зная, в Англия се прилага редовно в акушерството. Не го ли използва кралица Виктория? — обади се Тод, колкото да каже нещо, защото бе пълен невежа по въпроса.
— Католиците тук оказват голяма съпротива. Библейското проклятие над жената е да ражда с болки, мистър Тод.
— Не ви ли се струва несправедливо, господа? Проклятието над мъжа е да работи с пот на лицето си, но ето, мъжете от нашия салон си изкарват хляба с чужда пот — отвърна мис Роуз и по страните й изби ярка червенина.
Хирурзите се усмихнаха притеснено, но Тод се загледа в нея възхитено. Би прекарал цялата вечер до нея, макар че, доколкото си спомняше, лондонското правило за гостуване изискваше да си тръгне след половин час. Забеляза, че другите поканени са настроени да останат, и си рече, че средата им е твърде ограничена и вероятно единственото събиране през седмицата е у Съмърсови. Ето в такива съмнения бе потънал, когато мис Роуз обяви началото на музикалните развлечения. Прислужничките донесоха още свещници, осветиха салона като сред бял ден и наредиха столове край пианото, старинната китара и арфата. Дамите насядаха в полукръг, а господата застанаха прави отзад. Бузест мъж се настани пред пианото и изпод яките му ръце заструи очарователна мелодия, а дъщерята на фабриканта на мебели запя старинна шотландска балада с толкова прекрасен глас, че Тод напълно забрави вида й на подплашена мишка. Директорката на девическото училище издекламира твърде дълга героична поема, Роуз изпя няколко закачливи песни в дует с брат си Джон, въпреки явното неодобрение на Джереми Съмърс, а после настоя Джейкъб Тод да ги зарадва със своите дарби. Това даде възможност на новодошлия да разкрие хубавия си глас.