— Какво правиш тук? Ранена ли си? — възкликна Тод.
— Изгубих се. Ще ме заведете ли вкъщи? Джейкъб Тод почисти лицето й с кърпата си, огледа я набързо и установи, че видимо й няма нищо, а кръвта навярно е от самобичуващите се.
— Ще те заведа в кантората на мистър Съмърс.
Но тя го замоли да не го прави, защото, ако настойникът й разберял, че е излязла за шествието, щял да уволни мама Фресия. Тод тръгна, оглеждайки се за кола, макар че в такъв момент не бе лесно да се намери, а момиченцето крачеше мълчаливо, без да пуска ръката му. За пръв път в живота си англичанинът почувства тръпка на нежност от мъничката топла длан, вкопчена в неговата. От време на време я поглеждаше крадешком, развълнуван от детското лице с черни бадемови очи. Най-сетне се натъкнаха на случайна талига, теглена от две мулета, и каруцарят се съгласи да ги откара нагоре по хълма за двойно по-голяма цена от обичайното. Изминаха пътя в мълчание и след час Тод остави Елайза пред дома й. Тя се сбогува и му благодари, но не го покани да влезе. Видя я да се отдалечава, дребничка и крехка, увита до петите в черното наметало. Неочаквано момиченцето се обърна, изтича към него, обви шията му с ръце и го целуна по бузата. „Още веднъж благодаря“, рече. Джейкъб Тод се прибра в хотела със същата каруца. От време на време докосваше бузата си, изненадан от изпитваната сладка печал, която малката му вдъхваше.
Ползата от шествията беше, че масовото разкаяние се засили, а освен това, както Джейкъб Тод лично се увери, дъждовете спряха, утвърждавайки още веднъж непомръкващата слава на Майския Христос. За по-малко от две денонощия небето се проясни, слънцето плахо надзърна и донесе жизнерадостен блясък след лавината от нещастия през изминалите дни. Заради бурите и епидемиите изтекоха цели девет седмици, докато се възобновят събиранията в сряда у Съмърсови, и още няколко, докато Джейкъб Тод се осмели да намекне на мис Роуз за нежните си чувства. Когато най-накрая се реши, тя се престори, че не го е чула, а след като той настоя, го сряза със съкрушителен отговор.
— Единственото хубаво нещо в женитбата е да овдовееш — рече.
— Колкото и да е глупав, един съпруг винаги прави добро впечатление — отвърна той, без да губи благоразположението на духа си.
— Не и в моя случай. Съпругът ще ми пречи, а няма да ми даде нищо, което да не съм постигнала вече.
— Може би деца?
— На колко години съм според вас, мистър Тод?
— На не повече от седемнайсет.
— Не се подигравайте! За щастие, имам Елайза.
— Упорит съм, мис Роуз, и никога не се признавам за победен.