Елайза продължаваше да се носи като мъж — по този начин оставаше невидима, а това й бе необходимо за налудничавото занимание със sing song girls в което Дао Циен я бе въвлякъл. От три години и половина не бе обличала рокля, не бе чувала нищо за мис Роуз и мама Фресия, нито за вуйчо си Джон; струваше й се, че вече хиляда години преследва една все по-недоказуема химера. Времената на потайните милувки с любимия бяха останали далеч в миналото и тя започваше да се съмнява в чувствата си, да се пита от любов ли продължава да го чака, или от гордост. Понякога, увлечена в работата, Елайза не се сещаше за Хоакин със седмици, но в един миг споменът я пронизваше и я оставяше разтреперана задълго. В такива мигове се оглеждаше смаяна, без да знае къде е попаднала, защо е облечена в панталони и какви са тези китайци наоколо. С усилие се отърсваше от изненадата и си спомняше, че е тук заради неукротимата си любов. Нейната задача не бе да помага на Дао Циен, а да търси Хоакин — затова бе дошла от толкова далеч, — и щеше да го открие дори само за да му заяви в очите, че е проклет беглец и че й е съсипал младостта, мислеше си Елайза. По тази причина бе предприела трите предишни пътувания, но ето че сега й липсваше воля да опита отново. Тя заставаше решително пред Дао Циен, с намерението да му съобщи, че продължава броденията си, но думите затлачваха устата й като пясък. Вече не можеше да се откъсне от чудатия другар, който съдбата й бе отредила.
— Какво ще направиш, ако го откриеш? — бе я запитал веднъж Дао Циен.
— Като го видя, ще разбера дали още го обичам.
— А ако никога не го откриеш?
— Ще продължа да се съмнявам, предполагам.
Елайза бе забелязала няколко преждевременно побелели кичури по слепоочията на своя приятел. Понякога изкушението да зарови пръсти в здравата му черна коса или да опре нос във врата му, за да усети далечния дъх на море, ставаше неудържимо, ала вече го нямаше старото извинение, че спят на земята, завити с едно и също одеяло, и вероятността да се докоснат беше незначителна. Дао работеше и учеше непрестанно и тя си представяше колко е уморен, макар видът му да бе винаги безупречен и да запазваше присъствие на духа дори в най-напрегнатите мигове. Изглеждаше разстроен само, когато се връщаше от някой търг, повел за ръка поредното ужасено момиче. Най-напред го преглеждаше, за да установи какво е състоянието му, а после го предаваше на Елайза с необходимите указания, докато сам той се оттегляше за часове. „Сега е с Лин“, казваше си тя и необяснима болка пронизваше дълбоко сърцето й. И беше съвършено права. В тишината на медитацията Дао Циен се опитваше да възстанови загубеното равновесие и да надвие изкушението да мрази и да се гневи. Малко по малко той се отърсваше от спомените, желанията и мислите си, докато усети, че тялото му се разтваря в небитието. За известно време преставаше да съществува, след което се появяваше наново, преобразен като орел, и политаше на воля в небесата, а студеният и бистър въздух го издигаше над най-високите върхове. Оттам се любуваше на обширните поля, на безкрайните гори и сребърни реки. Тогава постигаше съвършената хармония и затрептяваше в съзвучие с небето и земята като най-изящен инструмент. Гордо разперил криле, Дао се рееше из млечните облаци, докато изведнъж я усетеше край себе си. Лин добиваше плът до него — още един великолепен орел в безбрежната синева.
— Къде остана радостта ти, Дао? — питаше го тя.
— Светът е пълен със страдания, Лин.
— Страданието има духовна цел.
— То е само напразна болка.
— Не забравяй, че мъдрият човек е винаги радостен, защото приема действителността.
— А злото? И него ли трябва да приема?
— Има само една противоотрова срещу него — любовта. Между другото, кога ще се ожениш отново?