— Е? — попита Елайза, когато го видя да се връща.
— Нищо.
— Как така нищо! Не беше ли поне малко туберкулозна? Няма ли да умре?
— Всички ще умрем. Но тя ще доживее до дълбоки старини. Здрава е като камък.
— С лошите хора е така.
На свой ред Елайза знаеше, че е застанала пред последното разклонение на пътя си и че избраната посока ще предопредели остатъка от живота й. Дао Циен беше прав: тя трябваше да си постави срок. Не можеше безкрайно да отхвърля подозрението, че се е влюбила в любовта, че е попаднала във въртопа на приказна страст, която нямаше нищо общо с действителността. Стремеше се да си припомни чувствата, накарали я да се хвърли в ужасното премеждие, но не й се удаваше. Жената, в която се бе превърнала, нямаше почти нищо общо с пощурялото момиче от миналото. Валпараисо и дрешникът принадлежаха към друга епоха, към свят, който постепенно се стопяваше в мъглата. Задаваше си по стотици пъти въпроса защо бе копняла толкова силно да принадлежи телом и духом на Хоакин Андиета, когато всъщност никога не се бе чувствала напълно щастлива в обятията му, и си го обясняваше единствено с факта, че той бе първата й любов. Когато той се появи с онези негови сандъци, тя вече беше готова, а по-нататък нагонът си бе казал думата. Просто бе отвърнала на най-могъщия и древен зов, но това се бе случило преди цяла вечност, на седем хиляди мили разстояние. Трудно й беше да каже каква е била тогава и какво бе видяла у него, но съзнаваше, че сърцето й не следва вече същата посока. Бе се уморила да го търси, дълбоко в себе си предпочиташе да не го открие, но от друга страна, не искаше и да тъне вечно в съмнения. Редно бе да приключи с този период, за да започне нова любов на чисто.
В края на ноември терзанията на Елайза станаха непоносими и без да каже дума на Дао Циен, тя се запъти към вестника да поговори с прочутия Джейкъб Фриймънт. Поканиха я в редакцията, където неколцина журналисти се трудеха на бюрата си сред невъобразима бъркотия. Посочиха й малък кабинет зад стъклена врата и тя се отправи натам. Застана пред масата и зачака грингото с червеникави бакенбарди да вдигне очи от книжата. Беше човек на средна възраст, с луничава кожа и сладникав дъх на свещи. Пишеше с лявата ръка, подпрял чело с дясната, така че лицето му не се виждаше, но изведнъж, зад полъха на пчелен восък, Елайза долови позната миризма, която извика в паметта й нещо далечно и неясно от нейното детство. Наведе се леко към него, душейки крадешком, но в същия миг журналистът вдигна глава. Изненадани, двамата останаха загледани един в друг от смущаващата близост, докато накрая едновременно се отдръпнаха назад. Тя го позна по миризмата, въпреки изминалите години, очилата, бакенбардите и облеклото на янки. Това бе неуморимият обожател на мис Роуз от Валпараисо, англичанинът, който не пропускаше музикалните вечери всяка сряда. Елайза толкова се слиса, че не успя да побегне.
— Какво мога да направя за теб, млади момко? — запита я Джейкъб Тод, докато сваляше очилата си, за да ги почисти с носната си кърпа.
Подготвената реч се изпари от ума на Елайза. Тя остана с отворена уста, стиснала шапка в ръка, убедена, че щом тя го е разпознала, той също ще се досети коя е, но вестникарят надяна внимателно очилата си и повтори въпроса, без да я поглежда.
— Дойдох заради Хоакин Муриета… — измънка девойката и гласът й прозвуча по-тъничък от всякога.
— Сведения за разбойника ли ми носиш? — заинтересува се веднага журналистът.
— Не, не… Точно обратно, идвам да ви питам за него. Трябва да го видя.
— Изглеждаш ми познат, младежо… Не сме ли се срещали преди?
— Не вярвам, господине.
— Чилиец ли си?
— Да.
— Преди няколко години и аз поживях в Чили. Красива страна. Защо искаш да видиш Муриета?
— За нещо много важно.
— Боя се, че не мога да ти помогна. Никой не знае къде се крие.
— Но нали разговаряте с него?
— Само когато Муриета ме потърси. Реши ли, че някой от подвизите му трябва да се появи във вестника, той сам ми се обажда. Не е от най-скромните, обича славата.
— На какъв език се разбирате?
— Моят испански е по-добър от неговия английски.