— Благодари ви, мистър Тод. Добро впечатление прави не съпругът, а многото кандидати.
Тъй или иначе, мис Роуз стана причина Джейкъб Тод да се задържи в Чили много по-дълго от трите месеца, определени за продажбата на библиите. Съмърсови бяха идеалната връзка в обществото и благодарение на тях пред него се отвориха широко вратите на преуспяващата чуждестранна колония, готова да му помогне в предполагаемата религиозна мисия на Огнена земя. Реши да научи нещо за патагонските индианци, но след като сънливо поразлисти няколко тома в библиотеката, осъзна, че няма никакво значение какво знае и какво не знае, защото невежеството по въпроса бе повсеместно. Достатъчно бе да говори онова, което хората очакваха да чуят, а дар слово не му липсваше. За да разпродаде библейския товар сред възможните чилийски потребители, му се наложи да усъвършенства лошия си испански. Благодарение на двата месеца, прекарани в Испания, и на добрия си слух, за кратко време той усвои повече, отколкото мнозина британци, пристигнали в страната преди двадесет години. Първоначално се въздържаше да споделя твърде свободните си политически възгледи, но забеляза, че на всички светски събирания го преследват с въпроси и неизменно го наобикаля група от удивени слушатели. Излиянията му за свобода, равенство и демокрация разбуждаха добрите хорица от дрямката, даваха повод за безкрайни спорове между мъжете и за ужасени възклицания сред по-зрелите дами, а по-младите привличаха мигновено. Всеобщото мнение го обяви за смахнат и пламенните му съждения звучаха забавно, но задявките с английското кралско семейство никак не се харесаха на членовете на британската колония, за които кралица Виктория, също както Бог и Империята, бяха неприкосновени. Скромният му доход не бе за пренебрегване и му позволяваше да живее в известно охолство, без никога през живота си да е работил сериозно, а това му осигуряваше място в прослойката на джентълмените. Щом установиха, че не е обвързан, тутакси се появиха девойки за женене, готови да го впримчат, но откак срещна Роуз Съмърс, той не забелязваше другите жени. Хиляди пъти се питаше защо Роуз бе останала неомъжена и единственият отговор, до който достигна, при целия си агностицизъм и рационализъм, бе, че провидението я е предопределило за него.
— Докога ще ме измъчвате, мис Роуз? Не се ли боите, че ще ми омръзне да тичам подир вас? — шегуваше се той пред нея.
— Няма да ви омръзне, мистър Тод. Да тичаш подир котката е много по-увлекателно, отколкото да я хванеш — отвръщаше тя.
Красноречието на лъжемисионера бе новост в тукашните среди и щом се разчу, че е изучавал задълбочено Светото писание, му дадоха думата. Във Валпараисо имаше малък англикански храм, но католическите власти гледаха на него с лошо око и протестантската общност се събираше и в частни домове. „Къде се е чуло и видяло черква без богородици и дяволи? Гринговците3 до един са безбожници, не вярват на папата, не знаят да се молят, само пеят и дори не се причестяват“, мърмореше възмутено мама Фресия, когато идваше ред неделната служба да се проведе у Съмърсови. Тод се приготви да прочете кратък откъс за бягството на евреите от Египет и да го свърже с положението на преселниците, защото те, също като евреите от Библията, трябва да се приспособяват към чуждата земя, но Джереми Съмърс го представи като мисионер и го помоли да поговори за индианците от Огнена земя. Тод нямаше понятие къде се намира въпросното място, нито защо носи такова звучно име, ала успя да трогне до сълзи слушателите с историята на трима диваци, пленени от някакъв английски капитан, за да ги откара в Англия. За по-малко от три години нещастниците, живели голи сред мразовитите ледове, където често изпадали в човекоядство, говореше той, се приучили да се обличат прилично, превърнали се в добри християни и усвоили цивилизованите нрави, като дори свикнали с английската кухня. Не поясни обаче, че още щом ги изпратили обратно по родните им места, те възобновили старите си навици, сякаш никога през живота си не били чували за Англия и за божието слово. По предложение на Джереми Съмърс незабавно започнаха да събират средства в подкрепа на начинанието за разпространение на вярата и резултатът бе толкова задоволителен, че още на следващия ден Джейкъб Тод си откри сметка в клона на Лондонската банка във Валпараисо. Сметката набъбваше всяка седмица от вноските на протестантите и нарастваше въпреки честите тегления за личните разходи на Тод, когато собствената му рента не стигаше. Колкото повече пари постъпваха, толкова повече пречки и доводи възникваха за отлагането на евангелската му мисия. Така изминаха две години.