Капитан Джон Съмърс хвърли котва в пристанището на Валпараисо на 15 март 1853 г., изтощен от пътуването и от прищевките на работодателката си, чието последно хрумване бе да докара на буксир от чилийския юг парче лед с размерите на китоловен кораб. Беше си наумила да произвежда близалки и сладоледи за продан — цените на плодовете и зеленчуците бяха паднали значително, тъй като селското стопанство в Калифорния бе започнало да се развива. За няколко години златото бе привлякло четвърт милион заселници, но благодатните дни постепенно отминаваха. Въпреки това Паулина Родригес де Санта Крус не възнамеряваше да напуска Сан Франсиско. Беше отворила непокорното си сърце за този град на безстрашни пришелци, където обществото все още не се бе разслоило. Сама надзираваше строителството на бъдещия си дом — палат на върха на хълма, от който се откриваше най-красивата гледка към залива, но очакваше четвъртото си дете и искаше да го роди във Валпараисо: там майка й и сестрите й щяха да я глезят до премала. Баща й бе получил своевременен апоплектичен удар, който скова половината му тяло и поразмекна мозъка му. Недъгавостта не промени характера на Агустин дел Валие, но насади у него страха от смъртта и, разбира се, от ада. Не е хубаво да се отправиш към отвъдното с върволица смъртни грехове зад гърба си, му бе повтарял неуморно неговият сродник, епископът. От предишния женкар и нечестивец не бе останала и следа, но не от разкаяние, а защото изнемощялото му тяло не го биваше вече за подобни волности. Всеки ден той отиваше в домашния параклис и понасяше мъжки четенето на евангелските текстове и безкрайните молитви на жена си. Тока обаче не го направи по-благ към наематели и прислуга. Агустин дел Валие продължаваше да се отнася деспотично към семейството си и към всички останали, но част от промяната у него се прояви във внезапната му и необяснима любов към Паулина, дъщерята, заминала надалеч. Вече бе забравил как я заклейми заради бягството от манастира и заради брака й с еврейската издънка, чието име все не можеше да си спомни — сред хората от неговата класа подобна фамилия не съществуваше. Писа й, наричайки я своя любимка и единствена наследница на неговата решителност и нюх към сделките, и молейки я да се завърне в родното огнище, за да прегърне клетия си баща, преди да е предал Богу дух. Старият май е много зле, вярно ли е, бе попитала с надежда Паулина в едно от писмата до сестрите си. Но той не беше толкова зле и по всяка вероятност щеше да живее още дълго и да трови живота на всички наоколо от инвалидната си количка. Така или иначе, този път на капитан Съмърс му се наложи да превози работодателката си заедно със зле възпитаната й челяд, вечно замаяните от морската болест прислужници, купищата багаж, двете млечни крави заради децата и трите кученца с панделки на ушите, като френски куртизанки, на мястото на палето, цамбурнало в открито море при първото пътуване. Плаването му се видя безкрайно, а от мисълта, че много скоро ще трябва да върне Паулина обратно в Сан Франсиско заедно с целия й цирк, веднага го втрисаше. За пръв път в дългия си живот на мореплавател капитанът се запита дали да не се оттегли от поста си и да прекара на сушата дните, които Господ му е отредил. Брат му Джереми го чакаше на кея и го отведе у дома, като извини отсъствието на Роуз с поредния й пристъп на мигрена.
— Нали знаеш, покрай рождения ден на Елайза винаги се поболява. Така и не се оправи след смъртта на момичето — додаде той.
— Точно затова искам да поговорим.
Мис Роуз осъзна голямата си обич към Елайза едва когато момичето изчезна; тогава усети колко късно идва увереността й в майчинските чувства. Обвиняваше се за годините, в които я бе обичала половинчато, между другото и безразборно — колко пъти бе забравяла за съществуването на детето, увлечена в собствените си лекомислени занимания, а когато внезапно се сетеше за него, откриваше, че е прекарало цяла седмица на двора сред кокошките. Елайза най-много приличаше на дъщерята, която мис Роуз никога нямаше да има, почти седемнадесет години тя бе нейна приятелка и другар в игрите, единственият човек на света, който я докосваше. Мис Роуз чувстваше тялото си наболяло от най-обикновена самота. Ах, как тъгуваше по дните, когато двете с малката се плискаха щастливи в ухаещата на мента и розмарин вода. Спомняше си малките и сръчни ръчички на Елайза, които миеха косата й, разтриваха врата й, заглаждаха ноктите й с парченце велур и й помагаха да се среше. Нощем стоеше будна и очакваше да чуе стъпките на детето, което ей сега ще й донесе чашката с анасонов ликьор. Как копнееше да усети отново на челото си целувката на Елайза за лека нощ. Мис Роуз престана да пише и напълно прекрати музикалните вечери, заемали преди основно място в обществените й изяви. Дори кокетството й я напусна — тя се примири, че няма да остарее красиво, както си бе мечтала: „На моята възраст от една жена се очаква главно да се държи достойно и да мирише добре“, повтаряше тя. През всичките тези години не си уши нито една нова рокля, обличаше старите, без дори да забелязва, че вече не са на мода. Салончето за шев пустееше, а сбирката от бонета и шапки избеляваше в кутиите, защото мис Роуз бе решила да излиза навън само с черно наметало, подобно на чилийките. Тя запълваше часовете си, като препрочиташе класиците и свиреше скръбни творби на пианото. Скучаеше целенасочено и методично, като вид наказание. Отсъствието на Елайза се оказа добър предлог, за да се потопи в траур за претърпените страдания и загуби през четирийсетте години на своя живот и най-вече за липсата на любов. Липса, която усещаше като трън под нокътя, постоянна болка под сурдинка. Разкайваше се, че бе отгледала детето в лъжа, питаше се защо бе измислила приказката за кошницата с чаршафче от батиста, невероятната визонова завивка и златните монети, когато истината щеше да бъде далеч по-насърчителна. Елайза имаше право да знае, че обожаваният от нея вуйчо Джон е всъщност неин баща, че самата тя и Джереми са й леля и чичо, че принадлежи към семейство Съмърс, а не е сираче, прибрано по милост. Припомняше си с ужас как бе завлякла момиченцето в онова сиропиталище, за да го сплаши. На колко ли годинки беше то тогава? На осем или на девет, съвсем дете. Ако можеше да започне отначало, би била съвършено различна майка… Най-напред щеше да я подкрепи, когато се влюби, вместо да й обявява война; ако го бе сторила, Елайза щеше да е жива и здрава, въздишаше мис Роуз, и се чувстваше виновна, че при бягството си момичето бе намерило смъртта. Трябваше да се сети за собствените си премеждия и да проумее, че при първата любов жените от тяхното семейство обезумяват. Най-печалното бе, че нямаше с кого да си продума за Елайза — мама Фресия бе изчезнала, а брат й Джереми стискаше устни и напускаше стаята, колчем му споменеше за малката. Мъката й тровеше всичко наоколо и през последните четири години в къщата витаеше тягостна мавзолейна атмосфера. Мис Роуз бе занемарила до такава степен храненето, че утоляваше глада си предимно с чай и английски бисквити. Не бе успяла да намери прилична готвачка — не беше и търсила особено старателно. Бе станала равнодушна дори към реда и чистотата; във вазите нямаше цветя, а половината растения в градината вехнеха забравени. Цели четири зими поред пъстрите завеси оставаха да висят в хола и никой не си правеше труда да ги смени в края на сезона.