— Защото тя ми е дъщеря, за Бога! — възкликна капитанът.
— Отивам в Калифорния да търся Елайза! — прекъсна ги мис Роуз и се изправи.
— Никъде няма да ходиш! — избухна по-големият й брат.
Но тя вече бе излязла. Новината вля струя нова кръв у мис Роуз. Тя беше напълно уверена, че ще намери осиновената си дъщеря и за пръв път от четири години насам виждаше причина, за да продължи да живее. Откри с удоволствие, че силите й са непокътнати, че са стояли свити в някое тайно ъгълче на сърцето и сега са готови да й служат както преди. Главоболието й изчезна като по чудо, тя започна да се поти и когато повика прислужниците, за да я придружат до дрешника да потърси куфарите, бузите й пламтяха от въодушевление.
През май 1853 г. Елайза прочете във вестника, че Хоакин Муриета и неговият сподвижник Джак Трите Пръста нападнали лагера на шестима мирни китайци, завързали ги за плитките и им прерязали гърлата, а после окачили главите им на едно дърво като грозд пъпеши. По пътищата вилнееха разбойници, всички в околността се чувстваха застрашени и бяха принудени да се придвижват на големи групи, въоръжени до зъби. Злосторниците посичаха американски златотърсачи, френски авантюристи, амбулантни търговци евреи и всеки самотен странник, независимо от расата му, но по правило не нападаха индианци, нито мексиканци — за тях се грижеха гринговците. Наплашени, хората залостваха врати и прозорци, мъжете будуваха със заредени мушки, а женете се криеха — никоя не искаше да попадне в ръцете на Джак Трите Пръста. Виж, за Муриета се говореше, че никога не посягал на жени и дори бил измъкнал не една девойка от лапите на закоравелите престъпници от неговата шайка. Хановете отказваха подслон на пътниците от страх да не би някой от тях да се окаже Муриета. Никой не го беше виждал с очите си и описанията си противоречаха, но статиите на Фриймънт постепенно бяха създали около разбойника романтичен ореол, който повечето читатели приемаха за истински. В Джаксън се сформира първата група доброволци, готови да тръгнат по дирите на бандата, много скоро и най-малкото селище си имаше своя дружина от отмъстители и започна небивал лов за човешки глави. Всеки, който говореше на испански, попадаше под подозрение, за няколко седмици бяха линчувани повече хора, отколкото през четирите предишни години. Достатъчно бе да продумаш на испански, за да се превърнеш в обществен враг и да си навлечеш гнева на шерифи и полицейски началници. Гаврата достигна върха си, когато бандата на Муриета, следвана по петите от хайка американски стражари, решила да кривне от пътя, за да нападне лагер на китайци. Американците пристигнали секунди по-късно и заварили неколцина мъртъвци и още толкова в предсмъртни мъки. Мълвеше се, че Хоакин Муриета се вбесявал от азиатците, защото рядко вдигали ръка да се защитят, дори да били въоръжени, а „поднебесните“ толкова се бояха от него, че изпадаха в ужас само при споменаване на името му. Най-упоритият слух беше, че престъпникът въоръжава армия и възнамерява да вдигне въстание с помощта на местни мексикански фермери, да разбунтува испаноезичното население, да изколи американците, да върне Калифорния на Мексико и да я обяви за независима република.
Притиснат от всеобщото недоволство, губернаторът подписа указ, с който упълномощаваше капитан Хари Лав и група от двайсет доброволци да заловят Хоакин Муриета в срок от три месеца. Гласувана им беше и заплата от сто и петдесет долара месечно на човек, което далеч не беше много, при положение че всеки сам трябваше да си набави кон, оръжие и провизии; въпреки всичко след по-малко от седмица дружината бе готова да потегли. Обявиха и награда от хиляда долара за главата на Хоакин Муриета. По този повод Джейкъб Фриймънт отбеляза във вестника, че след като се осъжда на смърт човек с неустановена самоличност, с недоказани престъпления, без съд и присъда, задачата на капитан Лав е равносилна на саморазправа. Елайза изпита необяснима смесица от ужас и облекчение. Тя не искаше Хоакин да бъде убит, но, от друга страна, смяташе, че тези мъже са единствените, които биха могли да го открият. Щеше й се да сложи край на неизвестността, беше се уморила да протяга ръце към сенките. Във всеки случай вероятността капитан Лав да успее, бе нищожна, при положение че толкова много смелчаци преди него се бяха провалили — Хоакин Муриета изглеждаше неуловим. Говореше се, че само сребърен куршум можел да го покоси — случвало се било да изпразнят от упор в гърдите му цели два пистолета, но ето че той продължаваше да препуска из околностите на Калаверас.