— Ако този изверг е твоят любим, по-добре никога да не го настигнеш — заяви Дао Циен, когато тя му показа изрезките от вестниците, събирани повече от година.
— Мисля, че не е той…
— Откъде знаеш?
Насън Елайза виждаше предишния си възлюбен в същия износен костюм и изнищени, но добре изпрани и изгладени ризи от времето, когато се любеха във Валпараисо. Той й се явяваше с печалното си изражение, дълбок поглед и мирис на сапун и свежа пот, хващаше я за ръката както тогава и й говореше разпалено за демокрацията. Понякога двамата лежаха върху купчината завеси в дрешника един до друг, без да се докосват, напълно облечени, а морският вятър навън караше дърветата да стенат. Но винаги, при всеки сън, върху челото на Хоакин блестеше ярка звезда.
— Какво означава това? — поиска да узнае Дао Циен.
— Лошите хора не носят светлина на челото си.
— Това е само сън, Елайза.
— Не един, а много сънища, Дао.
— Тогава не търсиш верния човек.
— Може би, но не съм си губила времето — отвърна тя, без повече обяснения.
За пръв път от четири години Елайза отново започваше да усеща тялото си, останало на заден план от мига, в който Хоакин Андиета й каза сбогом в Чили на злощастния 22 декември 1848 г. В натрапчивото си желание да го настигне, тя се бе отказала от всичко, включително от женската си същност. Боеше се, че е загубила женствеността си някъде по пътя и се е превърнала в чудато безполово създание. На няколко пъти, докато препускаше из планини и лесове, брулена от безмилостния вятър, паметта й я връщаше към съветите на мис Роуз, която се къпеше в мляко и не допускаше слънчев лъч да докосне порцелановата й кожа, но тогава не можеше да се спира на подобни разсъждения. Понасяше трудностите и мъките, защото нямаше избор. Смяташе тялото си, наред с мислите, паметта и обонянието си, за неделима част от своята природа. Преди не разбираше какво има предвид мис Роуз, когато й говори за душата, тъй като не съумяваше да я отдели от цялостната си личност, но сега вече започваше да долавя естеството й. Душата беше нещо непроменимо. Докато тялото бе свирепият звяр, който след години затишие се събуждаше неукротен и зареден с неотложни изисквания. Възкръсваше, за да й припомни пламъка на желанието, което бе вкусила за кратко в дрешника. Оттогава Елайза не бе изпитвала истинска потребност от любов или физическа наслада, сякаш тази част от нея бе потънала в дълбок сън. Отдаваше го на болката, че е била изоставена от любимия, на ужаса, че е бременна, на лутането из лабиринтите на смъртта в трюма, на покрусата от помятането. Беше изстрадала толкова много, че страхът да изпадне в подобно положение се бе оказал по-силен от порива на младостта. Мислеше, че за любовта се плаща прекалено висока цена и че като че ли е по-добре човек изобщо да я избягва, ала през последните две години, прекарани край Дао Циен, нещо вътре в нея се бе преобърнало и любовта и желанието изведнъж взеха да й се струват неизбежни. Необходимостта да се облича като мъж тегнеше на врата й като камък. Спомените я връщаха към салончето за шев, където сега мис Роуз вероятно довършваше поредната прекрасна рокля и усещаше как я залива вълна от тъга по свидните вечери от детството, по чая в пет следобед, поднесен в сервиза, който мис Роуз бе наследила от майка си, по задъханото обикаляне из корабите, за да си купуват контрабандни дрънкулки. Какво ли бе станало с мама Фресия? Виждаше я как мърмори из кухнята, пухкава, топла, с лъх на босилек, винаги с черпак в ръка и вряща тенджера на печката, като ласкава вълшебница. Изпитваше болезнена тъга по женското единомислие от миналото, напрегнато желание да се почувства отново жена. В стаята нямаше голямо огледало, за да види женското същество, което напираше да се наложи. Мечтаеше да се огледа гола. Понякога сутрин се будеше разтърсена от шеметни сънища, където върху образа на звездочелия Хоакин Андиета се наслагваха други видения, породени от еротичните книги, които преди четеше на глас за гълъбиците на Трошикокали. Тогава го бе правила със забележително безразличие, тъй като описанията не извикваха нищо у нея, но ето че сега нахлуваха в съня й, за да я измъчват като похотливи призраци. Сама в красивата си стая с китайски мебели, Елайза започваше да се изследва очарована още с процежданото на първите утринни лъчи през прозореца. Събличаше пижамата и оглеждаше с любопитство частите от тялото си, които успяваше да зърне, а останалите обхождаше пипнешком, както преди години, във времената, когато откриваше любовта. Установяваше, че не се е променила особено. Беше по-слаба, но в същото време видимо по-силна. Ръцете й бяха загорели от слънцето и работата, но всичко останало бе светло и гладко, каквото го помнеше. Струваше й се изумително, че макар и толкова дълго притискани от пояса, гърдите й бяха останали същите — малки и твърди, със зърна като нахут. Тя разпускаше плитки — не се бе подстригвала от четири месеца, — събираше ги на гъста опашка на тила, затваряше очи, разклащаше глава и се наслаждаваше на чувството за тежест и плът, сякаш косата й беше жива. Колко странна й изглеждаше тази почти непозната жена с добре очертани бедра и ханш, с тънка талия, къдрав и жилав мъх на пубиса, твърде различен от правите и гъвкави коси на главата. Вдигаше едната си ръка, за да премери дължината й, да прецени формата й, да огледа отдалече ноктите си, а с другата опипваше хълбока, релефа на ребрата, вдлъбнатината на мишницата, очертанията на целия крайник. Спираше на най-чувствителните точки на китката и сгъвката на лакътя, като се питаше дали и Дао го е гъдел на същите места. Докосваше коси, рисуваше ушите си, дъгата на веждите и линията на устните, обхождаше с пръст устата отвътре, а после го поставяше върху зърната на гърдите, които щръкваха при допира с топлата слюнка. Прокарваше плътно ръце по бедрата, за да запамети формата им, а после по-нежно, за да усети гладката кожа. Сядаше на леглото и се опипваше от стъпалата до слабините, изненадана от почти незабележимия златист мъх по краката си. Разтваряше бедра и докосваше тайнствената цепнатина на вагината, нежна и влажна, търсеше издутината на клитора, средоточие на желания и смут, а докоснеше ли я, пред нея на мига изникваше образа на Дао Циен. Не Хоакин Андиета, чието лице едва си спомняше, а верният й приятел идваше да подхрани трескавото й въображение с неустоима смесица от пламенни прегръдки, нежни ласки и споделен смях. Накрая подушваше ръце, възхитена от силния дъх на сол и зрели плодове, който тялото й излъчваше.