— С една дума, лошото име е единственото й достойнство — отсъди Дао Циен.
Неколцина ирландци разпрегнаха конете от каретата на Лола, заеха мястото им и я докараха до хотела по посипаните с цветя улици. Славното шествие мина досами Елайза и Дао Циен.
— Само това липсваше в тази страна на безумци — въздъхна китаецът, без да удостои с повторен поглед хубавицата. Развеселена и очарована, Елайза последва карнавалното шествие няколко пресечки по-нататък, а край нея трещяха ракети и изстрели във въздуха. Лола Монтес държеше шапката си в ръка, черната й коса бе сресана на път по средата, къдриците покриваха ушите й, а смаяните й очи бяха с цвят на нощна синева; беше облечена с пола от лилаво кадифе, блуза с дантели около врата и по маншетите, и къс, пошит с мъниста, бикоборски жакет. Държеше се насмешливо и предизвикателно, с пълното съзнание, че въплъщава най-първичните желания и тайни на мъжете и олицетворява онова, от което най-силно се бояха блюстителите на добродетелните нрави; тя беше порочен кумир и тази роля безкрайно много й харесваше. В изблик на въодушевление някой хвърли шепа златен прах, който полепна по косите и дрехите на Лола и тя сякаш засия. Победоносният и дързък вид на младата куртизанка разтърси Елайза. Както все по-често напоследък, тя си спомни за мис Роуз и отново почувства как я залива вълна от състрадание и нежност. Представи си я здраво стегната в корсета, с изопнат гръб и пристисната талия, да се поти под петте си фусти: „Сядай с прибрани крака, ходи изправена, не бързай, говори тихо, усмихвай се, не криви лице, за да не се набръчкаш, мълчи си и давай вид, че ти е интересно — на мъжете им е приятно жените да ги слушат“. Мис Роуз, винаги отзивчива и ухаеща на ванилия… Припомни си я обаче и във ваната, едва закрита от мократа риза, с блеснали от смеха очи и разрошени коси, поруменяла, освободена и доволна, да й шепне на ухото: „Една жена може да направи каквото поиска, Елайза, стига да го прави прикрито“. А ето че Лола Монтес изобщо не се прикриваше, беше преминала през повече премеждия и от най-смелия златотърсач, и то със самочувствието на жена, здраво стъпила на земята. Тази вечер Елайза се прибра умислена в стаята си и скришом, сякаш вършеше грях, открехна куфара с роклите. Когато за пръв път тръгна по следите на своя любим, остави багажа си в Сакраменто, но Дао Циен го бе запазил с мисълта, че един ден може да послужи. Когато Елайза отвори капака, нещо изпадна на пода и тя с изненада видя, че това е перлената огърлица, с която бе платила на Дао Циен, за да я качи на кораба. Дълго стоя развълнувана с гердана в ръка. После изтупа роклите и ги подреди върху леглото — бяха измачкани и миришеха на изба. На следващия ден ги занесе в най-добрата перачница на Китайския квартал.
— Ще напиша писмо на мис Роуз, Дао — обяви тя.
— Защо?
— Тя ми е като майка. Щом аз я обичам толкова, вероятно и тя ме обича по същия начин. Минаха четири години без никаква вест и сигурно си мисли, че съм мъртва.
— Искаш ли да я видиш?
— Разбира се, но това е невъзможно. Ще й пиша само за да я успокоя, но би било чудесно, ако можеше да ми отговори. Да й дам ли нашия адрес?
— Нима искаш семейството ти да те намери… — запита той с пресекнал глас.
Елайза се втренчи в мъжа пред себе си и изведнъж разбра, че никога не е изпитвала толкова голяма близост към някого на този свят, както в този миг към Дао Циен. Почувства китаеца в кръвта си с такава древна и свирена увереност, че се изуми колко време е прекарала край него, без да забележи. Дао й липсваше, макар да го виждаше всеки ден. Мъчно й беше за безгрижните времена, когато бяха добри приятели и всичко изглеждаше по-лесно, но и не желаеше да се върне назад. Сега между тях имаше нещо недоизказано, нещо много по-сложно и обаятелно от старата им дружба.
Роклите и фустите й се бяха върнали от пералнята и лежаха на леглото, увити в хартия. Елайза отвори куфара и извади белите чорапи и ботинките, но остави корсета. Усмихна се при мисълта, че никога не се бе обличала като млада дама, без чужда помощ, после надяна фустите и изпробва една по една роклите, за да избере най-подходящата за случая. Чувстваше се чужденка в тези дрехи, оплете се в панделките, дантелите и копчетата, нужни й бяха няколко минути, за да закопчае ботинките и да запази равновесие под толкова пластове дантели, но с всяка нова вещ, превъзмогваше колебанията и се убеждаваше в желанието си да бъде отново жена. Мама Фресия я предупреждавате за опасностите на женствеността: „Тялото ти ще се промени, мислите ти ще се объркат и всеки мъж ще може да прави с теб каквото си ще“, мърмореше тя, но тази угроза вече не плашеше Елайза.