Няколко седмици тленните останки на предполагаемия Хоакин Муриета и ръката на омразния му съучастник Джак Трите Пръста стояха изложени в Сам Франсиско, преди да ги понесат на победоносно шествие из цяла Калифорния. Опашката от любопитни обикаляше квартала и не остана човек, който да не е видял отблизо злокобната плячка. Елайза бе сред първите, които отидоха. Дао Циен я придружи, защото не искаше да я остави сама в подобно изпитание, въпреки че тя бе приела новината със смайващо спокойствие. След безконечно чакане под палещото слънце редът им най-сетне дойде и те влязоха в сградата. Елайза се вкопчи в ръката на Дао Циен и пристъпи решително, без да мисли за реката от пот, която струеше по дрехите й, и за разтрепераното си до мозъка на костите тяло. Озоваха се в мрачна зала, осветявана единствено от мъждукащите пламъци на жълтеникави свещи с дъх на смърт. По стените се стелеше черен креп, а в ъгъла набеден пианист с мъки сглобяваше погребалните акорди, по-скоро с примирение, отколкото с искрено чувство. Върху маса, покрита също с траурни дипли като катафалка, светлееха две стъкленици. Елайза замижа и се остави на Дао Циен да я води, убедена, че барабанните удари на сърцето й заглушават звуците на пианото. Спряха, тя усети натиска от ръката на приятеля си върху своята, пое дълбоко въздух и отвори очи. Остана загледана в главата няколко секунди, след което позволи да бъде повлечена навън.
— Той ли беше? — запита Дао Циен.
— Вече съм свободна… — отвърна тя, здраво стиснала ръката му.