На село присъстваха на бой с бикове, но той по нищо не приличаше на бляскавото испанско зрелище, утвърждаващо дързостта и победата над смъртта. Нямаше ги пищно украсените костюми на бикоборците, нито духовите оркестри, нямаше страсти, нито прослава, а само някаква блъсканица на пияници, които се перчеха и измъчваха с пръти и крясъци животното, а после, натръшкани в прахта, псуваха и се кикотеха. Най-опасният момент бе извеждането от арената на смазания, но все още жив побеснял бик. Тод бе благодарен, че спестиха на животното последното унижение на публичната екзекуция, тъй като с английското си добросърдечие предпочиташе да види мъртъв бикобореца, а не жертвата. Следобед мъжете седнаха с картите да играят ломбер и „рокамбор“, заобиколени по царски от цяло войнство смирени, наплашени слуги, които не вдигаха поглед от земята и говореха шепнешком. Макар да не бяха роби, видът им беше робски. Работеха, а в замяна получаваха покровителство, подслон и част от реколтата — на теория бяха свободни, но оставаха завинаги при господаря, колкото и деспотичен да бе той, колкото и тежки да бяха условията, защото нямаше къде другаде да отидат. Робството бе отменено без много шум преди повече от десет години. Поради липса на големи плантации по тези земи търговията с африканци бе неизгодна, но никой и не помисляше за участта на индианците, прокудени от земите им и принудени да водят мизерно съществуване, или на изполичарите, продавани и наследявани като добитъка заедно с чифлиците. Не се повдигаше дума и за корабите с китайски и полинезийски роби, изпращани да събират гуано на островите Чинчас. Щом не слизаха на пристанищата, нямаше никакви усложнения — законът забраняваше робството на сушата, но нищо не казваше за морето. Докато мъжете играеха на карти, мис Роуз незабелязано скучаеше в обществото на госпожа Дел Валие и многобройните й дъщери. Елайза обаче препускаше през полето с Паулина, единствената дъщеря на Агустин дел Валие, която се отличаваше от посърналия облик на жените в това семейство. Тя бе с няколко години по-голяма от Елайза, но през този ден се забавляваше с нея, сякаш бяха връстнички — двете неуморно пришпорваха конете с развети на вятъра коси и огрени от слънцето лица.
Госпожици
Елайза Съмърс беше слабичко и дребно момиче с нежни черти на лицето, сякаш скицирани с перо. През 1845 г., когато навърши тринадесет и започнаха да се очертават гръдта и талията й, тя все още изглеждаше като дете, макар вече да личеше изяществото на движенията й, най-прелестното качество на нейната бъдеща красота. Снагата й бе изправена като копие благодарение на неотстъпната взискателност на мис Роуз — тя я принуждаваше да седи с изопнат от привързаната метална пръчица гръб, докато по цели часове свиреше на пиано или бродираше. Не израсна много на височина и запази измамния си детски вид, а това неведнъж щеше да й спаси живота. Дълбоко в себе си бе съхранила нещо крайно детинско, затова и през юношеството все още спеше свита на старото си креватче, заобиколена от куклите, с палец в устата. Подражаваше на отегченото поведение на Джереми Съмърс, смятайки го за израз на вътрешна сила. С годините й омръзна да се преструва, че й е скучно, но закалката й послужи да овладее характера си. Вземаше участие в дейността на прислугата — ту в месенето на хляб или в меленето на царевица, ту в проветряването на завивките или пък в прането на бельото с вряла вода. По цели часове прекарваше сгушена зад завесите в салона и поглъщаше един подир друг томовете с класика от библиотеката на Джереми, любовните романи на мис Роуз, старите вестници и каквото да е друго попаднало й четиво, колкото и безинтересно да бе то. Измоли от Джейкъб Тод да й подари една от неговите библии на испански и се посвети на разгадаването й с безкрайно търпение, въпреки че я бяха обучавали само на английски. Потъваше в старозаветните предания, болезнено запленена от извращенията и страстите на царете, които прелъстявали чуждите жени, на пророците, които пращали за наказание унищожителни светкавици, и на бащите, които създавали потомство с дъщерите си. В килера, сред струпаните вехтории, откри географски карти, пътеписи и книжа от плаванията на вуйчо си Джон и си изгради ясна представа за очертанията на света. Възпитателите, наети от мис Роуз, й преподаваха френски, писане, история, география и дори латински — значително повече от програмите на най-добрите столични девически училища, където в края на краищата се усвояваха само молитви и добри обноски. Безредното четене заедно с разказите на капитан Съмърс дадоха простор на въображението й. Вуйчото мореплавател пристигаше вкъщи с цели камари подаръци и разпалваше фантазията й със своите нечувани истории за чернокожи императори, възкачени на тронове от чисто злато, за малайски пирати, натрупали сбирки от човешки очи в седефени кутийки и за принцеси, изгорени на погребалните клади заедно с престарелите си съпрузи. По случай неговите посещения всичко се отменяше — от учебните занятия до часовете по пиано. Годината минаваше в очакване — тя бодеше карфици по картата, представяйки си как ветроходът на вуйчо й се носи сред открито море в разни географски ширини. Елайза почти не общуваше с други деца на своята възраст и обитаваше затворения свят на дома на благодетелите си с постоянната заблуда, че се намира не там, където е, а в Англия. Джереми Съмърс поръчваше всичко по каталог, от сапуна до обущата си, зимно време носеше леки дрехи, а през лятото обличаше палто, тъй като се ръководеше от календара на северното полукълбо. Момичето, жизнерадостно и независимо по природа, слушаше и наблюдаваше внимателно, никога не молеше за помощ и притежаваше рядката дарба да става невидимо по собствено желание, като сякаш се разтваряше сред мебелите, завесите и цветенцата по тапетите. В деня, когато се събуди с изцапана в червено нощница, Елайза отиде при мис Роуз, за да й съобщи, че кръвта й изтича отдолу.